Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
Бледата светлина на утрото полека запълзя в долината. Един непроницаем прашен облак лъкатушеше от единия бряг на Секала към другия и обратно, подгонен от лекия вятър; спусна се над самия брод и се задържа там. Целият брод остана скрит под него.
— Това си го биваше — изсумтя Дюйкър.
— Сормо — каза ефрейтор Лист. — Казват, че е разбудил духовете на земята и въздуха. От столетния им сън, защото дори и племената отдавна са изоставили тези обичаи. Понякога човек може да ги… помирише.
Историкът се обърна към младежа.
— Да ги помирише?
— Както когато обърнеш някой голям камък. Миризмата, която лъха под него. Хладна, плесенясала. — Сви рамене. — Нещо такова.
В ума на Дюйкър пробяга образа на Лист като момче — само с две-три години по-малък, отколкото беше сега. Как обръща камъни. Цял свят отдолу. Мир и покой. Той се усмихна.
— Позната ми е тази миризма, Лист. Кажи ми, тези духове… колко са силни?
— Сормо казва, че се радват. Горят от желание да поиграят.
— Игра на духове в човешкия кошмар. Е, да се надяваме, че ще се отнесат сериозно към играта си.
Масата бежанци — забеляза Дюйкър, когато отново започна да наблюдава ставащото, за да може да прецени обстановката — беше изтласкана извън острова, към южния склон и блатясалото корито на стария канал. Бяха твърде много за ограниченото пространство, но предният край на колоната вече пълзеше по отвъдните хълмове.
— Кой отговаря за бежанците?
— Части на клана на Враната. Колтейн накара уикците си да ги надзирават — бежанците са наплашени от тях толкова, колкото и от Апокалипсиса.
„А и уикците няма да се подкупят.“
— Натам, сър! — Лист посочи на изток.
Вражеските позиции, между които Дюйкър беше преминал предната нощ, се раздвижваха. Пехотата на Сиалк и Хисар беше отдясно, хисарските пиконосци отляво, а тайтанските конници в центъра. Двете конни сили подкараха напред към укрепленията на клана на Невестулката. Но напорът се оказа лъжлива маневра — хисарците и тайтанците възвиха на запад, преди да сплетат рога с противника. Командирите им обаче бяха заповядали маневрата в последния момент, така че се оказаха в обхвата на уикските стрелци. Захвърчаха стрели. Западаха ездачи и коне.
И тогава дойде редът на уикските пиконосци да се понесат напред във внезапен щурм, а противникът им да отстъпи от първоначалните си позиции. Дюйкър с изненада видя как пиконосците заслизаха от конете си под прикритието на своите стрелци. Ранените противници бяха посечени на място, взеха скалповете и снаряжението им. Появиха се въжета. След няколко минути уикците вече яздеха назад към укрепленията си, като теглеха след себе си конски трупове; водеха и няколко ранени коня, които бяха успели да вдигнат на крака.
— Уикците се изхранват сами — обясни Лист. — Ще използват и кожите. И кокалите, и опашките и гривата, и…
— Разбрах — прекъсна го Дюйкър.
Вражеската пехота продължаваше бавния си марш. Хисарските и тайтанските конници се бяха съвзели и сега настъпваха по-бавно и предпазливо.
— На острова има една стара стена — каза Лист. — Можем да се качим на нея и ще имаме по-добра гледка във всички посоки. Стига да нямате нищо против да повървим по гърбовете на добитъка. Не е толкова трудно, колкото звучи — трябва само да не спирате да стъпвате.
Дюйкър го изгледа озадачено.
— Честно, сър.
— Добре, ефрейтор. Води.
Тръгнаха по тесния път на запад към брода. Старият канал на оградения като с хомот остров беше покрит с дъски, укрепени с нова каменна опора, поставена от сапьорите на Седма. Мостът се поддържаше, за да минават по него конните вестоносци, но както навсякъде, и тук вече цареше хаос. Дюйкър се стараеше да не се отделя от Лист, докато ефрейторът си пробиваше с рамене и лакти път по моста. От другата страна се издигаше гърбицата на острова и хилядите глави добитък на него.
— Откъде е това стадо? — попита историкът, щом стигнаха до покрития с дъски брод.
— Изкупено е, повечето — отвърна Лист. — Колтейн и клановете му си бяха заделили земя извън Хисар, после започнаха да изкупуват добитък: коне, волове, мулета, кози — общо взето всичко, което ходи на четири крака.
— И кога започна всичко това?
— Почти от деня, в който пристигнаха — каза ефрейторът. — Когато избухна въстанието, кланът на Мармота вече беше със стадата — тайтанците искаха да отмъкнат от стоката, ама им разкървавиха носовете.
Щом наближиха точещата се върволица животни, шумът се усили до оглушителен рев, от виковете на водачите, от лая на кучетата-браничари — яки и мускулести полудиви зверове, родени и гледани по Уикските равнини — мученето на добитъка и несекващия тътен на десетките хиляди копита. Прашният облак, погълнал реката, беше непроницаем.