Първото семейство

Куори поклати бавно глава.

— Би било много хубаво, синко. Само че не го виждам да стане.

— Защо?

— Правила, Гейбриъл. Работата е там, че не всички ги спазват. Някои хора непрекъснато ги нарушават и… — Той млъкна.

— Куори, ще пуснете ли Уила да си тръгне? — извика Шон. — И Даян Уол? И тя е при вас, нали? Не искате да ги нараните, нали? Знам, че не искате. Не сте такъв човек!

Вече бяха много близо. Шон и Мишел го усещаха. Дръпнаха Гейбриъл зад себе си.

— Куори?

Куори почувства как Уила се вкопчва във врата му. Погледна я и изведнъж си представи, че там е едно друго момиченце, което обичаше повече от всичко и което беше оставил да умре в построено от самия него съоръжение. Този приятел беше прав. Не беше такъв човек. Поне не искаше да бъде.

— Добре, добре. Ще ги пусна.

Пусна Уила на земята и клекна пред нея, за да я гледа в очите.

— Уила, ето какво… Съжалявам за това, което направих. Ще ми се да можех да върна времето, но не мога. Разбери… загубих дъщеря си заради онова, което направиха някои хора. И то ме измъчваше през цялото време, превърна ме в нещо, което не съм искал да бъда. Можеш ли да го разбереш?

Тя кимна замислено.

— Мисля, че да — отговори с тънко гласче. — Да.

— Когато обичаш някого, трябва да си готов и да мразиш. Понякога омразата надделява. Ти обаче ме послушай, Уила. Може да се случи да имаш много добра причина да мразиш някого, но все пак трябва да се освободиш от омразата. Защото, ако не се освободиш, тя ще разруши целия ти живот. И по-лошото е, че няма да остане място за никаква любов.

Преди да може да отговори, той я завъртя с гръб към себе си и извика:

— Идва към вас. Само тя. Тръгвай, Уила. Върви към гласовете им.

— Насам, Уила — извика Мишел.

Уила се обърна още веднъж към Куори.

— Върви, Уила — подкани я той. — Не спирай и не се обръщай назад.

Той знаеше, че когато научи за смъртта на майка си, скръбта ще промени целия й живот. Щеше да го мрази и с право. Просто се надяваше да е чула думите му и да не оставя омразата да провали живота й. Както беше провалила неговия.

Уила забърза напред.

Куори извика:

— Как ме открихте? Заради драсканиците по ръцете на жената ли? На коасати?

Шон се поколеба, после отговори:

— Да.

Куори поклати глава и изруга тихо.

— А сега Даян Уол — извика Шон, след като Уила стигна до тях невредима.

Куори погледна жената и кимна.

— Върви.

— Няма да ме застреляш в гръб, нали? — попита тя с треперещ глас.

— Никога не стрелям по хората в гръб, но мога да стрелям по тях очи в очи, ако ми дадат повод. — Бутна я напред. — Върви.

Даян Уол хукна по прохода, но все пак се обърна и извика:

— Копеле!

Викът й обаче беше заглушен от друг крясък. Беше свиреп като боен вик на воини на Конфедерацията преди атака.