Призрачна музика

Настя реши да отиде при Екатерина и Тенгиз Кипиани облечена с униформа. Кой знае защо, струваше й се, че така ще й е по-лесно да разговаря. Все пак при тях нямаше да се появи някое момченце, а старши офицер.

Идеята й се оказа правилна. В униформените панталони, пристегнати на тънката й талия, и с ризата с пагони на подполковник Настя изглеждаше привлекателна и в същото време внушаваше доверие.

— Няма да позволя да забърквате сина ми в съмнителни начинания — заяви веднага майката на Артьом. — Още е малък.

— Той не е малък — възрази моментално Тенгиз. — Вече е на деветнайсет години, пълнолетен е. Ако нямаше проблеми със зрението, сега щеше да е войник и най-вероятно щеше да е на някое място, където се стреля. Време е да стане мъж.

— Какъв мъж е той! Току-що завърши училище! Не, не и не!

Екатерина изглеждаше непреклонна, но Настя долавяше, че тя не спори със служителя на милицията, нито дори със собствения си съпруг, а по-скоро със самата себе си.

— Катя, от Артьом не се иска нищо особено — убеждаваше я Тенгиз. — Нали така, Анастасия Павловна?

— Точно така — каза Настя. — Ние не се опитваме да забъркаме сина ви в нашата работа. Можехме изобщо да не ви казваме нищо, но сметнахме, че няма да е правилно да не известим родителите. Само ще уведомим заподозрения, че са видели съучастника му на местопрестъплението и че един младеж го е запомнил и може да го разпознае. И никой няма да съобщи на никого нито името на този младеж, нито адреса му. Единствената неистина в цялата тази работа ще бъде укриването на информацията, че макар младежът наистина да съществува, той не е видял нищо. И във връзка с това нашата молба към сина ви е да се старае да не показва пред непознати хора, че не вижда добре — и толкова. Честно казано, не виждам никаква опасност в това. Но ако вие сте против, няма да настоявам.

— Не — каза отново Екатерина, но всъщност не го направи чак толкова твърдо, — страхувам се за сина си. По-добре ще е веднага да го заведем някъде. Ще излезем в отпуск и ще заминем.

— Говориш глупости! — избухна мъжът й. — Защо го мъчихме толкова години, защо се старахме Артьом да живее сред зрящи и да води пълноценен и нормален живот като всички хора, които имат добро зрение? А сега, още при първата трудна ситуация, искаме да го признаем за инвалид и да го скрием под крилото си. Той е мъж и трябва да се държи по мъжки. Време е да се пусне от полата ти.

— Но той не вижда нищо… — съпротивляваше се слабо майката.

— Добре, хайде да разсъждаваме трезво — въздъхна Тенгиз. — Ако той виждаше пълноценно и ако тази работа засягаше, да речем, Денис, а не Артьом, какво щеше да кажеш?