Тайната порта [bg]

— Не просто в двореца, а в харема — отговори Карю, разтривайки гърлото си, а после по-меко добави: — Мъглата искаше да изпращаме в харема на султана английски сладкиши. Очевидно това е най-новата мода във венецианското и френското посолство, а ние сме длъжни да ги следваме плътно, нали така?

— И затова реши да ги впечатлиш, така ли?

— Нали затова ме доведе тук? Да ти помогна да впечатлим турците. Да добавя блясък към пълната липса на блясък в Мъглата — наклони глава и допълни: — Иначе кой би ме търпял, а?

— Не мога да ти го отрека, Карю, но понякога имаш най-странните идеи на света — въздъхна. — Обаче тази… — внезапно се обърна и заби юмрук в рамото на Карю. — Тази е направо блестяща! Брилянтна даже! Стига корабът изобщо да е успял да стигне до нея, разбира се.

— Да не би да имаш по-добра идея? — попита Карю.

Пол не му отговори. Изправи се и се приближи отново до прозореца. Пак извади компендиума и го обърна така, че да прочете мотото, гравирано по външния ръб. — „Както отлитат часовете и времето, така се топи и животът на всеки човек“ — прочете на глас. — „Тъй като времето няма цена, раздавай го мъдро и не позволявай да бъде изгубен нито един час.“ — после пак отвори уреда и с показалеца си докосна предпазливо второ, тайно лостче, скрито в основата. Отвори се втори капак, а под него се разкри портрет.

Миниатюра на момиче. Червеникаворуса коса, наниз от перли върху млечната кожа. Силия. Възможно ли бе?

— А аз вече изгубих достатъчно време — изрече отнесено. Но после се извърна към Карю и рязко допълни: — И въпреки това имаме нужда от още информация!

— Какво ще кажеш за белия евнух от училището в двореца? Онзи, за когото казват, че бил англичанин, който се е потурчил?

— Има и още няколко драгомани от този вид. Сигурно с тях бихме могли да се свържем по-лесно. Доколкото знам, един дори е от Ланкашир. Може би трябва да накараме Далъм да си побъбри с него… Но не! На тези, потурчените, не може да се вярва! Освен това се говори, че само черните евнуси могат да влизат в женските покои. Не! Очевидно се нуждаем от човек, който има достъп до двореца, но не живее там. Някой, който влиза и излиза свободно от там.

— Че има ли хора, които влизат и излизат свободно от онзи дворец? — възкликна Карю.

— Разбира се, Джон. Всеки ден. Проблемът е просто да открием най-подходящия — отговори Пол и се загледа отнесено през прозореца.

Карю се приближи и застана до него. Въпреки че слънцето вече беше високо в небето, бледият диск на почти пълната луна все още се виждаше, потъващ бавно на хоризонта. Карю се облакъти на перваза и се загледа в небето.

— Може би звездите ще ни подскажат какво да направим. Трябва да помолиш приятеля си… Как му беше името?

— Да не би да имаш предвид Джамал?