Тайната порта [bg]

— Чудя се какъв ли е бил другият любопитен въпрос — отбеляза замислено Иви.

— Ще те уведомя веднага, щом го открия — отговори Елизабет, затваряйки бележника си. — Надявам се да успея още този следобед.

Иви погледна часовника си.

— Божичко, как лети времето! Извинявай, миличка, но трябва да тръгвам — скочи, измъкна една банкнота от десет паунда и я остави на масата. — Нали ще стигнат?

— Разбира се. Върви.

Елизабет се загледа в Иви как облича яркорозовото палто от мохер, което бе избрала за днешния ден. Беше почти стигнала до вратата, когато внезапно се обърна и се върна при нея.

— Браво на момичето! — изрече тихо, наведе се и целуна Елизабет по бузата.

Елизабет не бързаше. Поръча си още едно кафе и се зае да прегледа отново бележките си. Мисълта за работата, която й предстоеше, я изпълни с неочаквана енергия. Осъзна, че днес се чувства много по-спокойна и фокусирана, отколкото през последните няколко дни.

От съседната маса до нея достигнаха гласовете на две жени, които разговаряха. Елизабет обърна леко глава и позна по-възрастната от двете — гостуваща американска колежка на Мариус, с която се бе запознала миналото лято по време на коктейл на Английския факултет, на който той я бе завел през ранните дни на връзката им. По причини, които днес й беше трудно да си спомни, тогава не я бе харесала особено. „В нея има нещо фалшиво — бе споделила тогава с Мариус. — Не знам защо, но така я усещам.“ А той просто се бе засмял.

Днес, макар да бе зима, американката бе обула отворени бели обувки, а тялото й бе намазано с толкова дебел слой бронзиращ лосион, че, както си каза Елизабет с нехарактерна за нея женска злоба, бе заприличала на застрашено тропическо дърво. И преди година се бе отнесла към Елизабет със същото снизхождение, с което се отнасяше в този момент към по-младата си събеседничка — вероятно нейна студентка. Гласът й излъчваше онзи особен нюанс, който редица преподаватели в университетите постепенно придобиват — не отсеченост, а по-скоро… неумолимост. Каденците на издължените гласни се повдигаха и падаха като вълните на Тихия океан. Очевидно разговаряха за докторски дисертации, защото непрекъснато повтаряха думи като „дискурс“, „метафори“ и „течения“.

Елизабет върна вниманието си обратно към своите бележки и се опита да се концентрира, но двете жени бяха седнали толкова близо до нея, че бе невъзможно да не ги чуе. Тъкмо се оглеждаше за сервитьорката, когато дочу името на Мариус.