Тайната порта [bg]

1 септември 1599 година, на зазоряване

Същата тази сутрин, докато Джон Карю чупеше ядки върху стената на английското посолство, а Хасан ага береше душа, от личните си покои с изглед към водите на Златния рог валиде султан Сафийе съзерцаваше зората.

Въпреки че в покоите й присъстваха всичките й четири лични прислужници, както обикновено в стаята не се чуваше никакъв звук. Младите жени стояха подредени край стената, неподвижни като статуи, и щяха да стоят така и да чакат цял ден и цяла нощ, ако е необходимо, докато тя не им дадеше някаква заповед или не ги освободеше.

Външно напълно овладяна, Сафийе продължи да гледа през рамката на прозореца, фиксирала поглед върху розовосивите води под нея. А вътрешно, благодарение на дългогодишния навик и чрез онова мистериозно шесто чувство, което като че ли я даряваше със способността да вижда, без да гледа, тя огледа критично прислужниците си. Първата, която безсъмнено бе станала съвсем набързо тази сутрин, бе забола шапчицата си накриво върху тъмните си къдрици; втората все още не се бе избавила от лошия си навик да се полюлява на пети, докато стои права (не схващаше ли, че така приличаше на слон в зоологическа градина?). Що се отнася до третата — Гюлбахар, онази, която беше с нея, когато откриха Малкия славей — тази сутрин под нейните очи имаше тъмни кръгове.

— Сякаш имаш очи и на гърба си! — шепнеше й с възхита някога карийе Михримах.

— Просто номер, на който ме е учил баща ми — й отвръщаше също с шепот Сафийе. — В моята родина, в планините, всички сме ловци, нали разбираш? Един ловец трябва да знае какво има пред него и зад него. Ще те науча, карийе Михримах!

Но в крайна сметка карийе Михримах не бе успяла да живее достатъчно дълго, за да научи нещо особено, освен да ароматизира красивите си полови органи с амбра и да черви дребните си момичешки зърна с розови листенца.

Валиде султан насочи мислите си обратно към изминалата нощ. За мълчанието на Есперанца беше сигурна. Но може би беше грешка да позволява на Гюлбахар да вижда толкова много. Лекият утринен бриз накара Сафийе да потрепери. Въпреки че бе едва началото на септември, утринният въздух вече беше доста по-хладен, а листата на дърветата в градините на сарая под нея започваха да се сдобиват с нюансите на есента. Усети как тежките висулки на обеците й — перли и рубини с невероятни размери и прозрачност — се удрят във врата й. Ушите й пулсираха от тежестта им, но навикът през годините я бе научил да пренебрегва физическите неудобства или поне външните признаци на слабост или умора.

— Айше — извърна леко поглед от прозореца Сафийе, — наметката ми!