Тайната порта [bg]

По-късно Елизабет наблюдаваше Мариус, докато се обличаше. Изглеждаше отнесен. Тя нямаше нищо против. Все още под магията на неговите ласки тя отново се чувстваше умиротворена. Винаги бе обичала да го наблюдава как се облича. За мъж в началото на четирийсетте тялото му беше все така красиво за нея. Обичаше елегантните му бедра, извиващите се около пъпа му косъмчета. В момента обуваше чифт изтъркани дънки. Краката му изглеждаха много добре в дънки. Токата на кожения му колан щракна.

Искаше й се да му разкаже за документа за пленничеството. Чудеше се как да го направи. „Днес открих нещо вълнуващо — започна да съставя внимателно изречението в ума си. — Или поне мисля, че открих.“ При мисълта за откритието възбудата й отново нарасна, а после пропадна стремглаво. Не, нямаше смисъл. Знаеше го какво ще каже. По-добре да изчака, докато не се увери.

— Къде точно трябваше да отидеш?

— На онази среща на катедрата, за която ти споменах.

— О, да.

— Всъщност не е точно среща. Просто трябва да се видя с едни хора, за да обсъдим някои неща — усмихна се нервно. — Съжалявам.

Но какво точно искаше да каже? Мариус нямаше равен на себе си, когато се стигнеше до нежелание да отговаря на въпроси. С кого всъщност щеше да се среща? С друга жена? Да не би да е онази жена, с която днес те видях в „Блекуел“ и коя е тя впрочем? Елизабет инстинктивно разбра колко ще се ядоса той, ако му зададе който и да било от тези въпроси. Затова прехапа устни.

— Какви са плановете ти? — попита той и приседна на леглото до нея.

Тя пое ръката му и я насочи към устните си, опитвайки се да му внуши да не я оставя толкова бързо.

— Може ли да остана тук? — попита внезапно, стараейки се да звучи небрежно.

— Ами… щом искаш, остани — отговори той.

Дори и да бе доловила нежелание в гласа му, Елизабет реши да не му обръща внимание.

— Тъкмо ще ти топля леглото.

— Ами… окей — изтегли внимателно ръката си от нея. — Но може да закъснея.

— Няма значение.

Няколко минути по-късно тя чу затръшването на външната врата. Той излезе.

Елизабет остана в леглото на Мариус, загледана в тавана. Стаята беше много красива или поне от архитектурна гледна точка. Високи прозорци с матирано стъкло гледаха надолу към квадратния вътрешен двор на колежа. В летните утрини цялата стая се обливаше в светлина. Спомняше си първата им среща миналия юни, как двамата лежаха голи на леглото му и как светлината падаше като дъга върху голите им тела. Беше ли я направил щастлива тогава? Може би.

Сега тя усети как спокойствието й отново започва да я напуска. Все още беше рано, едва девет и половина. По прозорците биеше силен дъжд. Без Мариус в стаята мястото изведнъж й се стори много по-самотно от всяко друго място, а в добавка към това я изпълни и усещане за евтина пошлост. За мъж с такъв завиден интелект той беше доста разхвърлян и мръсен. По пода се валяха купчини мръсни дрехи. В шкафа до малката мивка бяха струпани мръсни чаши, пълни с изсъхнали пликчета от чай. До тях се мъдреше наполовина празна кутия прясно мляко, което, както тя знаеше от предишен опит, със сигурност се бе вкиснало, въпреки че в стаята беше студено като в гроб.