Дуел

От дамския екипаж се чуха викове на ужас и възторг. Екипажите се движеха по път, прокаран над съвсем отвесен скалист бряг, и всички имаха усещането, че препускат по някаква полица, прикрепена към висока стена, и всеки миг ще полетят в пропастта. Отдясно се разстилаше морето, отляво беше неравната кафява стена с черни петна, червени жилки и пълзящи коренища, а над главите им, надвесили се сякаш със страх и любопитство, гледаха надолу къдрави иглолистни клонаци. След минута отново писък и смях: минаваха под огромна надвиснала скала.

— Не ми е ясно за какъв дявол съм тръгнал с вас — каза Лаевски. — Колко глупаво и банално? Аз трябва да пътувам на север, да бягам, да се спасявам, а, кой знае защо, съм тръгнал на този идиотски пикник.

— Погледни само панорамата! — каза му Самойленко, когато конете свиха наляво и се откри долината на Жълтата рекичка, и самата тя блесна — жълта, мътна, бясна…

— Нищо хубаво не виждам в това, Саша — отвърна Лаевски. — Да се възторгваш непрекъснато от природата, значи да демонстрираш бедността на собственото си въображение. В сравнение с онова, което може да ми даде моето въображение, всички тези поточета и скали са дивотия и нищо повече.

Каляските се носеха вече по брега на рекичката. Малко по малко високите хълмисти брегове взеха да се събират, долината се стесняваше и заприличваше в далечината на клисура; каменистата планина, покрай която пътуваха, беше образувана от огромни камъни, които тегнеха един връз друг с такава страшна сила, че всеки път, щом ги погледнеше, Самойленко неволно изпъшкваше. На места мрачната и красива планина се прорязваше от тесни пукнатини и проломи, които облъхваха пътуващите с влага и тайнственост; през теснините се виждаха други планински хребети, тъмнокафяви, розови, лилави, сивкави или зелени, с ярка светлина. Понякога, когато минаваха покрай проломите, се чуваше как някъде от височината пада и се пръска в камъните вода.

— Ах, проклети планини — въздишаше Лаевски, — колко са ми омръзнали!

Там, където Черната рекичка се вливаше в Жълтата и черната, приличаща на мастило вода зацапваше жълтата и се бореше с нея, встрани от пътя стоеше духанът на татарина Кербалай с руско знаме на покрива и с табела, изписана с тебешир: „Приятен духан“; около него имаше малка градинка, оградена с плет, с маси и пейки, а сред жалките бодливи тръни се възправяше един-единствен кипарис, красив и тъмен.

Кербалай, дребен, пъргав татарин със синя риза и бяла престилка, стоеше на пътя и се кланяше ниско на екипажите с ръце върху корема, показал в усмивка белите си блестящи зъби.

— Здрасти, Кербалайка? — викна му Самойленко. — Ще спрем малко по-нататък, а ти ни донеси там самовара и столове! Живо!