Библиотеката на мъртвите

— Искате ли да обиколите? — попита Бевин. — Мисля, че генерал-майор Стюарт има ключове.

— Не искам — рязко отвърна Чърчил. Вече започваше да губи търпение. Бункерът го изнервяше. — Вижте какво, защо не пристъпим направо към въпроса? Какво искате?

Бевин зарецитира заученото си въведение.

— Появи се проблем — доста неочакван, доста необичаен и доста деликатен. Правителството трябва да подходи към него изключително внимателно и дискретно. Тъй като е свързан с американците, премиерът се запита дали не се намирате в много по-добра позиция спрямо тях, за да му помогнете лично по този въпрос.

— Аз съм в опозиция — ледено рече Чърчил. — Защо да му помагам за каквото и да било освен да опразни Даунинг Стрийт и да ми върне кабинета?

— Защото сте най-големият патриот, когото е раждала някога нашата нация. И защото човекът, когото виждам пред себе си, го е грижа повече за добруването на британските поданици, отколкото за политическите изгоди. Поради това смятам, че може би ще пожелаете да помогнете на правителството.

Чърчил изглеждаше объркан — много добре осъзнаваше, че го подвеждат.

— В какво сте се забъркали, по дяволите? Че да апелирате към патриотизма ми? Хайде, разкажете каква попара сте надробили.

— Ситуацията е обобщена на тези страници — каза Бевин и кимна към червената папка. — Може би бихте се съгласили да се запознаете. Носите ли очилата си за четене?

Чърчил опипа джоба на сакото си.

— Нося ги. — Надяна телените очила на грамадната си глава. — А вие какво, ще седите и ще въртите палци ли?

Бевин кимна и се облегна на простия дървен стол. Гледаше как Чърчил изсумтя и отвори папката. Гледаше го как прочете първия абзац. Гледаше го как свали очилата си и попита:

— Това някаква шега ли е? Наистина ли очаквате, че ще повярвам на подобно нещо?

— Не е шега. Да, невероятно е. Но не е измислица. По-нататък ще видите предварителния отчет на военното разузнаване за извършеното по потвърждаване на откритията.

— Не очаквах точно такова нещо.

Бевин кимна.

Преди да продължи с четенето, Чърчил запали пура. Старият му пепелник все още беше на масата.

От време на време мърмореше нещо неразбираемо. Веднъж възкликна: „Остров Уайт, за Бога!“ По едно време стана да се разтъпче и да запали отново. Непрекъснато мръщеше чело и хвърляше бързи въпросителни погледи към Бевин, а десет минути по-късно беше привършил с папката. Свали очилата, прибра ги в джоба си и дръпна силно от хаванската си пура.

— Участвам ли?

— Определено да, но не зная подробностите — сериозно отвърна Бевин.

— А вие? — попита Чърчил.

— Не съм се интересувал.

Изведнъж Чърчил се оживи и стана такъв, какъвто го беше виждал толкова много пъти в тази стая. Кръвта му кипеше.

— Това не бива да се разгласява! Едва сме се събудили от един ужасен кошмар. Подобно нещо само ще ни хвърли в още по-голям мрак и хаос.