Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция
- Автор: Лагерльоф Селма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стоян Кайнаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция». Краткое содержание книги:
В това решение на журито от 1909 г. съвсем не е казано всичко, но в него е казано най-главното за видната шведска писателка.
Селма Лагерльоф е родена през 1858 г. в малкото имение Морбака във Вермланд, Западна Швеция. От баща си тя наследява благородство на характера и любов към природата, хората и животните. Скована на легло от парализ на краката още като дете, тя много рано се запознава с фантастичните легенди, с които е тъй богата нейната родна страна. Заведена на лечение в Стокхолм, Селма е пленена от театъра и много скоро нейното решение е узряло:, тя ще стане писателка. Не тъй лесно е обаче изпълнението на това решение и трябва да изтекат много години, докато издаде първата си книга — „Сагата за Йоста Берлинг“ (1891 г.). Тя дълго е търсила подходящия стил и самобитните изразни средства, но затова пък още след тази книга е вече утвърдена и призната писателка. Нещо повече, успяла е да се освободи от господствуващия в западноевропейската литература натурализъм и е положила начало на ново литературно направление, условно наречено неоромантизъм. Естествено и тя, като всички други, не е могла да се освободи от известни влияния. Увличала се е, както пише самата тя, от Дикенс и Текери, Доде и Флобер. Ибсен и Бьорнсон, Тургенев и Толстой, Андерсен и Якобсен. Но тя не подражава никому и стилът й е действително новаторски.
След „Йоста Берлинг“ следват дълга редица книги — разкази, легенди и романи, — на брой повече от тридесет, и когато умира през 1940 г., Селма Лагерльоф е световно известна писателка, а произведенията й са преведени на около 40 езика.
Какво е характерното у Селма Лагерльоф? Хуманността, добротата, чисторърдечността, обичта към хората, животните и природата, състраданието към онеправданите и желанието ла им помогне, които отличават всичките и произведения — романи, легенди и приказки или битови очерци за живота на шведското село. Много често те ни се поднасят във формата на християнски морал, на проповед на християнските добродетели. Но като си спомним, епохата и средата, в която е живяла писателката, това не трябва да ни учудва. То не намалява литературната стойност на делото й, а мотивите на хуманност и вяра в човека, които звучат в нейните произведения, ги поставят на видно място в културното наследство на миналото. Ненапразно Максим Горки пише в едно свое писмо до писателката Л. А. Никифорова: „Позволете ми да ви посоча две писателки, които според мен нямат равни нито в миналото, нито в съвременността: Селма Лагерльоф и Грация Деледа…“
С тези черти се отличава и „Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция“. Покрай тях книгата има и грамадна познавателна и възпитателна стойност. В нея авторката се проявява не само като даровит писател, а и като опитен педагог. Но все пак най-ценното си остава нейната човечност, нейната сърдечност и топлота и това я прави любима книга на много поколения деца из целия свят.
Нека завърша със следните няколко думи, които Селма Лагерльоф отправя към милионите си малки читатели: „През своето пътуване момчето от Сконе се сблъсква с много премеждия, от които животните по земята и птиците в небето едва успяват да го спасят. Аз, която изпратих бедното момче на път, ще се радвам много, ако малките ми приятели го приютят в сърцата си.“
Джуджето, което лежеше под листото, видя това и скочи, сякаш искаше да отнеме гъсока от децата. Ала веднага си спомни колко е малко и безсилно, тръшна се на могилката и почна да удря с пестници по земята.
Гъсокът с всички сили викаше за помощ:
— Палечко, ела ми помогни! Палечко, ела ми на помощ! Въпреки гнева си момчето се разсмя.
— Колкото ме бива да ти помогна! — рече то.
Но все пак стана и тръгна след гъсока. „Не мога да му помогна — каза си то, — но поне ще видя какво ще го правят.“
Децата бяха доста напред, но на момчето не му беше трудно да върви след тях, докато стигна до едно долче, където ромонеше пролетен поток. Той не беше нито широк, нито буен, но момчето дълго трябваше да тича край брега, докато намери място, където да може да го прескочи.
Когато излезе от долчето, децата бяха изчезнали. Все пак момчето откри следите им по малка пътечка, която водеше в гората, и тръгна по нея.
Скоро стигна до един кръстопът, където децата сигурно се бяха разделили, защото и по двете посоки имаше следи. Момчето се спря съвсем безпомощно.
И в същия миг то съгледа на тревата бяло перце. Навярно гъсокът го беше хвърлил на кръстопътя, за да му покаже накъде го носят. И момчето продължи пътя си през гората. Гъсокът не се виждаше, но навсякъде, където имаше опасност да сбърка пътя, то намираше бяло перце, което го насочваше.
Джуджето следваше неотстъпно тези перца. Те го изведоха от гората, прекараха го през няколко ниви по един път и най-сетне по широка алея към голям чифлик. На края на алеята се мяркаха високи покриви и кули от червени тухли, украсени с бели ивици и фигури. Като видя чифлика, хлапето започна да си представя какво може да е станало с гъсока. „Сигурно детето е донесло гъсока в чифлика, там го е продало и вече са го заклали“ — каза си то. Но искаше да се увери в това и затича още по-бързо. По цялата алея не срещна никого и беше много доволно от това, защото такива като него се боят от хора.
Чифликът, до който стигна, беше хубаво старо здание и се състоеше от четири постройки, обграждащи вътрешен двор. На източната страна имаше дълбок портал, който водеше за двора. Дотук момчето беше тичало, без да се колебае, но сега изведнъж се спря. Не смееше да отиде по-нататък, стоеше и се чудеше какво да прави.
То все още стоеше с пръст на носа и мислеше, когато чу зад гърба си стъпки. Обърна се и видя цяла тълпа хора, които идваха по алеята.
Бързо се промъкна зад една бъчва с вода, оставена до портала, и се скри.
Новодошлите бяха двадесетина момчета от едно земеделско училище. Излезли бяха на излет. Придружаваше ги учител. Когато стигнаха до портала, той ги помоли да почакат, докато попита могат ли да разгледат стария замък Витшьовле.
Момчетата бяха сгорещени и уморени от дългия път. Едно от тях беше толкова жадно, че отиде при бъчвата с вода и се наведе да пие. На шията му висеше тенекиена кутия, която сигурно му пречеше, защото я хвърли на земята. Капакът се отвори и отвътре се показаха няколко стръка пролетни цветя.
Кутията падна до джуджето и то си помисли, че му се представя чудесен случай да влезе в замъка и да разбере какво е станало с гъсока. Бързо се мушна в кутията и се затули, колкото можа, под анемониите и лютичетата.
Едва беше успяло да се скрие и момчето вдигна кутията, окачи я през рамо и затвори капака.
В това време учителят се върна и каза, че са им разрешили да разгледат замъка. Най-напред той ги заведе в двора. Тук се спря и започна да им разказва за старата постройка. Припомни им, че първите хора, които са се поселили по тези места, са живели в пещери и дупки, в шатри от животински кожи и в сламени колиби и едва след много време са се научили да си правят жилища от дървета. И колко труд, какви усилия е трябвало да употреби човекът, докато от простите дървени колиби се научи да строи вече замъци със стотици стаи като Витшьовле!
Преди триста и петдесет години богатите хора са строели такива замъци. По всичко се виждаше, че Витшьовле е изграден по онова време, когато в Сконе са се водели войни и са върлували разбойници. Замъкът е бил заобиколен с ров, пълен с вода, над който някога е имало подвижен мост. Над входа и днес още стърчи наблюдателната кула; около замъка е имало ходове за пазачите, а на ъглите — здрави кули с по метър дебели стени. Но този замък все пак не е бил строен по времето на най-кръвопролитните войни и Йенс Брахе, който го е строил, е гледал да направи от него хубав и богато украсен дом. Ако момчетата можеха да видят тежката каменна постройка в Глиминге, издигната само едно поколение по-рано, те веднага щяха да забележат, че Йенс Холгерсон Улфстанд, който я е строил, е търсил само здравина, без да се замисля за красотата и удобството. Ако пък видеха замъци като Марсвинсхолм и Свенсторп или Йоведския манастир, строени един или два века след Витшьовле, щяха да разберат, че тогава времената са били по-мирни. Към замъците вече не са издигали никакви укрепления, а са гледали само да създадат големи и красиви жилища.