Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция
- Автор: Лагерльоф Селма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стоян Кайнаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция». Краткое содержание книги:
В това решение на журито от 1909 г. съвсем не е казано всичко, но в него е казано най-главното за видната шведска писателка.
Селма Лагерльоф е родена през 1858 г. в малкото имение Морбака във Вермланд, Западна Швеция. От баща си тя наследява благородство на характера и любов към природата, хората и животните. Скована на легло от парализ на краката още като дете, тя много рано се запознава с фантастичните легенди, с които е тъй богата нейната родна страна. Заведена на лечение в Стокхолм, Селма е пленена от театъра и много скоро нейното решение е узряло:, тя ще стане писателка. Не тъй лесно е обаче изпълнението на това решение и трябва да изтекат много години, докато издаде първата си книга — „Сагата за Йоста Берлинг“ (1891 г.). Тя дълго е търсила подходящия стил и самобитните изразни средства, но затова пък още след тази книга е вече утвърдена и призната писателка. Нещо повече, успяла е да се освободи от господствуващия в западноевропейската литература натурализъм и е положила начало на ново литературно направление, условно наречено неоромантизъм. Естествено и тя, като всички други, не е могла да се освободи от известни влияния. Увличала се е, както пише самата тя, от Дикенс и Текери, Доде и Флобер. Ибсен и Бьорнсон, Тургенев и Толстой, Андерсен и Якобсен. Но тя не подражава никому и стилът й е действително новаторски.
След „Йоста Берлинг“ следват дълга редица книги — разкази, легенди и романи, — на брой повече от тридесет, и когато умира през 1940 г., Селма Лагерльоф е световно известна писателка, а произведенията й са преведени на около 40 езика.
Какво е характерното у Селма Лагерльоф? Хуманността, добротата, чисторърдечността, обичта към хората, животните и природата, състраданието към онеправданите и желанието ла им помогне, които отличават всичките и произведения — романи, легенди и приказки или битови очерци за живота на шведското село. Много често те ни се поднасят във формата на християнски морал, на проповед на християнските добродетели. Но като си спомним, епохата и средата, в която е живяла писателката, това не трябва да ни учудва. То не намалява литературната стойност на делото й, а мотивите на хуманност и вяра в човека, които звучат в нейните произведения, ги поставят на видно място в културното наследство на миналото. Ненапразно Максим Горки пише в едно свое писмо до писателката Л. А. Никифорова: „Позволете ми да ви посоча две писателки, които според мен нямат равни нито в миналото, нито в съвременността: Селма Лагерльоф и Грация Деледа…“
С тези черти се отличава и „Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция“. Покрай тях книгата има и грамадна познавателна и възпитателна стойност. В нея авторката се проявява не само като даровит писател, а и като опитен педагог. Но все пак най-ценното си остава нейната човечност, нейната сърдечност и топлота и това я прави любима книга на много поколения деца из целия свят.
Нека завърша със следните няколко думи, които Селма Лагерльоф отправя към милионите си малки читатели: „През своето пътуване момчето от Сконе се сблъсква с много премеждия, от които животните по земята и птиците в небето едва успяват да го спасят. Аз, която изпратих бедното момче на път, ще се радвам много, ако малките ми приятели го приютят в сърцата си.“
В гората всичко си остана непроменено горе-долу толкова време, колкото е необходимо да закуси една гъска; но когато утрото вече преминаваше в предиобед, под гъстия покрив от клони се показа самотна дива гъска. Тя се въртеше боязливо между стъблата и клоните и летеше много бавно. Щом я видя, лисицата Смире напусна поста си под младата бука и се запромъква към нея. Дивата гъска не бягаше от лисицата, а летеше съвсем близо над нея. Смире подскочи високо, но не я достигна и гъската продължи към езерото.
Малко след това се показа друга гъска. Тя летеше по пътя на първата, но още по-ниско и по-бавно. И тя прехвръкна току над лисицата. Смире подскочи толкова високо, че докосна краката й с ушите си, но и тя се измъкна невредима и се плъзна като сянка към езерото. Не мина много време и се показа нова гъска. Тя летеше още по-ниско и по-бавно и като че ли още по-трудно се промъкваше между стъблата. Смире направи отчаян скок и за малко щеше да я хване, ала и тази птица се спаси.
Щом тя изчезна от погледа, зададе се четвърта гъска. Тя летеше извънредно бавно и тромаво и Смире смяташе, че ще може да я хване без особени мъчнотии; но сега тя се боеше от нова несполука и реши ла я остави да отмине. Гъската следваше пътя на предишните и точко когато беше над Смире, спусна се толкова ниско, че лисицата се подмами и скочи. Тя скочи толкова високо, че я докосна с лапа, но гъската бързо се отклони настрана и това й спаси живота.
Смире не бе успяла още да си поеме дъх и ето че се зададоха три гъски една след друга. Те летяха също като другите и Смире се хвърляше високо към всичките, но не успя да хване нито една от тях.
След това дойдоха пет гъски, но те летяха по-добре от предишните и макар че също се опитваха да подмамят Смире да скочи, тя устоя на изкушението.
Мина доста дълго време, преди да се появи тринадесетата поред гъска. Тя летеше сама и беше много стара, със съвършено сива перушина. С едното крило тя сякаш не можеше да си служи както трябва и летеше много лошо, изкривена на една страна, като почти докосваше земята. Смире не само подскочи високо към нея, но я и проследи чак до езерото, като тичаше и скачаше; и този път обаче усилията й бяха напразни.
Четиринадесетата гъска беше много красива; тя беше съвсем бяла и когато размахваше големите си криле, сякаш сияние озаряваше тъмната гора. Щом я видя, Смире напрегна всичките си сили и скочи почти до клоните, но и бялата гъска се изплъзна под носа й и отлетя незасегната.
Известно време под буките беше спокойно. Цялото ято като че ли бе отлетяло.
Изведнъж Смире се сети за малкия пленник и вдигна очи към младата бука. Както и трябваше да се очаква, хлапето бе изчезнало. Но Смире нямаше време да мисли дълго за него защото сега откъм езерото пак се бе задала първата гъска, която летеше бавно както преди под свода от клони. Въпреки несполуките си Смире се зарадва на завръщането й и се втурна към нея с висок скок. Но в бързината си тя бе взела погрешна посока и скочи встрани от гъската.
След нея дойде втора, трета, четвърта, пета, докато не се изредиха всичките, накрая със сивата и голямата бяла гъска. Всички летяха бавно и ниско. Като наближаваха Смире, те се спускаха надолу, давайки вид, че се оставят да ги хване. И Смире ги гонеше и правеше грамадни скокове, но не можа да улови нито една от тях.
По-ужасен от тоя ден Смире не бе преживявала. Гъските кръжеха току над главата й, като непрекъснато я доближаваха и й се изплъзваха. Едри, хубави гъски, охранени но нивите и ливадите на Германия, те цял ден се носеха из гората, и то така близко до нея! Колко пъти само ги докосна и въпреки това с нито една от тях не можа да утоли глада си!
Зимата току-що си бе отишла и Смире си спомняше как дни и нощи бе бродила напразно, без да хване някаква плячка; прелетните птици бяха отлетели, мишките се криеха под замръзналата земя, а кокошките стояха затворени. И все пак гладът през зимата бе по-поносим от несполуките този ден!
Смире не беше млада лисица. Неведнъж кучетата бяха тичали по петите й, неведнъж куршуми пищяха край ушите й. Често е лежала скрита дълбоко в дупката си, докато ловджийските кучета претърсваха ходовете и за малко не я намираха. Но всичкият преживян страх през време на лов не можеше да се сравни с чувството, което тя изпитваше при сегашните си несполуки с дивите гъски.
Сутринта, когато започна играта, Смире беше толкова наперена, че гъските се смаяха, като я видяха. Тя обичаше да се докарва. Козината й беше лъскаво червена, гърдите й бели, муцуната черна, а опашката — разкошна, като от щраусови пера. Но на здрачаване козината на Смире вече бе сплъстена; тя цялата бе потънала в пот, очите й бяха загубили своя блясък, бе изплезила език, от устата й капеше пяна.