Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция
- Автор: Лагерльоф Селма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стоян Кайнаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция». Краткое содержание книги:
В това решение на журито от 1909 г. съвсем не е казано всичко, но в него е казано най-главното за видната шведска писателка.
Селма Лагерльоф е родена през 1858 г. в малкото имение Морбака във Вермланд, Западна Швеция. От баща си тя наследява благородство на характера и любов към природата, хората и животните. Скована на легло от парализ на краката още като дете, тя много рано се запознава с фантастичните легенди, с които е тъй богата нейната родна страна. Заведена на лечение в Стокхолм, Селма е пленена от театъра и много скоро нейното решение е узряло:, тя ще стане писателка. Не тъй лесно е обаче изпълнението на това решение и трябва да изтекат много години, докато издаде първата си книга — „Сагата за Йоста Берлинг“ (1891 г.). Тя дълго е търсила подходящия стил и самобитните изразни средства, но затова пък още след тази книга е вече утвърдена и призната писателка. Нещо повече, успяла е да се освободи от господствуващия в западноевропейската литература натурализъм и е положила начало на ново литературно направление, условно наречено неоромантизъм. Естествено и тя, като всички други, не е могла да се освободи от известни влияния. Увличала се е, както пише самата тя, от Дикенс и Текери, Доде и Флобер. Ибсен и Бьорнсон, Тургенев и Толстой, Андерсен и Якобсен. Но тя не подражава никому и стилът й е действително новаторски.
След „Йоста Берлинг“ следват дълга редица книги — разкази, легенди и романи, — на брой повече от тридесет, и когато умира през 1940 г., Селма Лагерльоф е световно известна писателка, а произведенията й са преведени на около 40 езика.
Какво е характерното у Селма Лагерльоф? Хуманността, добротата, чисторърдечността, обичта към хората, животните и природата, състраданието към онеправданите и желанието ла им помогне, които отличават всичките и произведения — романи, легенди и приказки или битови очерци за живота на шведското село. Много често те ни се поднасят във формата на християнски морал, на проповед на християнските добродетели. Но като си спомним, епохата и средата, в която е живяла писателката, това не трябва да ни учудва. То не намалява литературната стойност на делото й, а мотивите на хуманност и вяра в човека, които звучат в нейните произведения, ги поставят на видно място в културното наследство на миналото. Ненапразно Максим Горки пише в едно свое писмо до писателката Л. А. Никифорова: „Позволете ми да ви посоча две писателки, които според мен нямат равни нито в миналото, нито в съвременността: Селма Лагерльоф и Грация Деледа…“
С тези черти се отличава и „Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция“. Покрай тях книгата има и грамадна познавателна и възпитателна стойност. В нея авторката се проявява не само като даровит писател, а и като опитен педагог. Но все пак най-ценното си остава нейната човечност, нейната сърдечност и топлота и това я прави любима книга на много поколения деца из целия свят.
Нека завърша със следните няколко думи, които Селма Лагерльоф отправя към милионите си малки читатели: „През своето пътуване момчето от Сконе се сблъсква с много премеждия, от които животните по земята и птиците в небето едва успяват да го спасят. Аз, която изпратих бедното момче на път, ще се радвам много, ако малките ми приятели го приютят в сърцата си.“
Най после Смире като че ли разбра колко безопасен е преследвачът й Тя се спря, сложи гъската на земята и я настъпи с предните си крака, за да не може да хвръкне. После се приготви да й прегризе врата, но не можа да се въздържи да не подиграе хлапето.
— Тичай сега да се оплачеш на господаря ми, че ще убия гъската! — каза тя.
Момчето много се учуди, като видя острата муцуна и чу дрезгавия, злобен глас на кучето, което преследваше. Но беше толкова ядосано, че лисицата му се подиграва, та съвсем не се уплаши. Хвана още по-здраво опашката й, опря крак в корена на една бука и точно когато лисицата раззина уста над шията на гъската, задърпа с всички сили. Изненадана, Смире отстъпи няколко крачки и дивата гъска се освободи. Тя се вдигна тежко нагоре. Едното й крило беше наранено, та с мъка си служеше с него, а и не виждаше нищо в тъмната гора и беше безпомощна като слепец. Затова не можа да помогне на момчето. Тя намери една пролука между клоните и отлетя към езерото.
Сега Смире се хвърли към момчето.
— Щом изпуснах единия, ще хвана другия — каза тя и по гласа й пролича колко е ядосана.
— Хич на си въобразявай такова-нещо — каза момчето, зарадвано, че беше спасило гъската. То продължаваше да държи опашката и отскачаше с нея на другата страна, когато лисицата се опитваше да го хване.
В гората се изви такъв вихрен танц, че буковите листа се разхвърчаха на всички страни. Смире непрекъснато се въртеше, но и опашката й се въртеше, а момчето се бе хванало така здраво за нея, че лисицата не можеше да го хване.
Момчето беше толкова доволно от успеха си, че отначало само се смееше и се подиграваше на лисицата, но тя беше упорита като стар ловец, и момчето почна да се бои, че накрая ще го пипне. Тогава съгледа една млада бука, израсла тънка и висока като топола, бързайки да излезе час по-скоро на открито небе през покрива от клони на старите буки. То пусна бързо опашката на лисицата и се закатери по нея. Смире толкова се беше увлякла, че продължи да танцува около опашката си още известно време.
— Хайде, стига си танцувала! — викна й момчето.
Но Смире не можеше да понесе позора да изпусне такова малко хлапе, та легна под дървото да го дебне.
Момчето, възседнало едно тънко клонче, се чувствуваше много добре. Младата бука още не беше достигнала клоните на другите дървета. То не можеше да се прехвърли на друго дърво, а на земята не смееше да слезе. Трепереше от студ, боеше се да не премръзне и да изпусне клончето, а и очите му се затваряха за сън, но не смееше да заспи, за да не падне на земята.
Колко страшно беше през нощта в гората! Досега то не знаеше какво значи нощ. Всичко наоколо като че ли се бе вкаменило и нямаше никога да се съживи.
Почна да се разсъмва и момчето се зарадва, защото всичко придобиваше предишния си вид; но сега студът стана още по-остър, отколкото през нощта.
Когато най-после слънцето изгря, то не беше жълто, а червено. На момчето се стори, че е сърдито и то почна да се пита коя може да е причината. Дали не е защото в негово отсъствие нощта беше направила земята толкова студена и мрачна?
Слънчевите лъчи се сипеха на големи снопове, за да видят какво е направила нощта, и всичко се изчервяваше като че ли от срам. Облаците по небето, гладките като коприна стъбла на буките, покрити от малки преплетени клончета, сланата, която покриваше листата по земята — всичко заблестя и се зачерви.
Все повече и повече слънчеви лъчи заливаха земята и скоро ужасният страх от черната нощ изчезна. Светът не беше вече вкаменен, той в мит оживя. Черният кълвач с червената шийка зачука с клюна си стъблото на едно дърво. Катеричката изскочи от хралупата си; носейки орех, седна на едно клонче и почна да го гризе. Косът долетя с клечка в човката си, а сипката запя на върха на дървото.
Тогава момчето разбра, че слънцето бе казало на всички тези животинки:
— Събуждайте се и излизайте от къщурките си! Аз съм тук. Няма от какво да се боите.
Откъм езерото долетя крякането на дивите гъски, които се готвеха да отлетят. Скоро след това четиринадесетте гъски прелетяха над гората. Момчето се опита да ги извика, но те бяха толкова високо, че гласът му не достигна до тях. Те сигурно смятаха, че лисицата отдавна го е изяла и дори не помислиха да го потърсят.
Момчето едва не заплака от отчаяние, но сега слънцето грееше на небето, златножълто и весело, и вдъхваше смелост на целия свят. „Аз съм тук Нилс Холгерсон не се бой и не се тревожи за нищо“ — казваше то.
Играта на гъските
Понеделник, 21 март