Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция
- Автор: Лагерльоф Селма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стоян Кайнаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция». Краткое содержание книги:
В това решение на журито от 1909 г. съвсем не е казано всичко, но в него е казано най-главното за видната шведска писателка.
Селма Лагерльоф е родена през 1858 г. в малкото имение Морбака във Вермланд, Западна Швеция. От баща си тя наследява благородство на характера и любов към природата, хората и животните. Скована на легло от парализ на краката още като дете, тя много рано се запознава с фантастичните легенди, с които е тъй богата нейната родна страна. Заведена на лечение в Стокхолм, Селма е пленена от театъра и много скоро нейното решение е узряло:, тя ще стане писателка. Не тъй лесно е обаче изпълнението на това решение и трябва да изтекат много години, докато издаде първата си книга — „Сагата за Йоста Берлинг“ (1891 г.). Тя дълго е търсила подходящия стил и самобитните изразни средства, но затова пък още след тази книга е вече утвърдена и призната писателка. Нещо повече, успяла е да се освободи от господствуващия в западноевропейската литература натурализъм и е положила начало на ново литературно направление, условно наречено неоромантизъм. Естествено и тя, като всички други, не е могла да се освободи от известни влияния. Увличала се е, както пише самата тя, от Дикенс и Текери, Доде и Флобер. Ибсен и Бьорнсон, Тургенев и Толстой, Андерсен и Якобсен. Но тя не подражава никому и стилът й е действително новаторски.
След „Йоста Берлинг“ следват дълга редица книги — разкази, легенди и романи, — на брой повече от тридесет, и когато умира през 1940 г., Селма Лагерльоф е световно известна писателка, а произведенията й са преведени на около 40 езика.
Какво е характерното у Селма Лагерльоф? Хуманността, добротата, чисторърдечността, обичта към хората, животните и природата, състраданието към онеправданите и желанието ла им помогне, които отличават всичките и произведения — романи, легенди и приказки или битови очерци за живота на шведското село. Много често те ни се поднасят във формата на християнски морал, на проповед на християнските добродетели. Но като си спомним, епохата и средата, в която е живяла писателката, това не трябва да ни учудва. То не намалява литературната стойност на делото й, а мотивите на хуманност и вяра в човека, които звучат в нейните произведения, ги поставят на видно място в културното наследство на миналото. Ненапразно Максим Горки пише в едно свое писмо до писателката Л. А. Никифорова: „Позволете ми да ви посоча две писателки, които според мен нямат равни нито в миналото, нито в съвременността: Селма Лагерльоф и Грация Деледа…“
С тези черти се отличава и „Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция“. Покрай тях книгата има и грамадна познавателна и възпитателна стойност. В нея авторката се проявява не само като даровит писател, а и като опитен педагог. Но все пак най-ценното си остава нейната човечност, нейната сърдечност и топлота и това я прави любима книга на много поколения деца из целия свят.
Нека завърша със следните няколко думи, които Селма Лагерльоф отправя към милионите си малки читатели: „През своето пътуване момчето от Сконе се сблъсква с много премеждия, от които животните по земята и птиците в небето едва успяват да го спасят. Аз, която изпратих бедното момче на път, ще се радвам много, ако малките ми приятели го приютят в сърцата си.“
Следобед Смире беше толкова уморена, че й се виеше свят. Пред очите й се мяркаха само летящи гъски. Тя скачаше по слънчевите петна, които се мяркаха по земята, а веднъж дори и подир една нещастна пеперуда, която бе излязла от пашкула си твърде рано.
Дивите гъски продължаваха неуморно да летят. Те бяха решили да измъчват Смире целия ден. Не ги трогваше това, че е изнурена, изнемощяла, побесняла. Продължаваха да летят, макар да знаеха, че тя вече почти не ги вижда и че тича подир сенките им.
Едва когато Смире падна върху куп сухи листа, капнала от умора и съвсем отмаляла, почти издъхваща, те престанаха да я дразнят.
— Лисо, това да ти е за урок; да знаеш как си пати оня, който се осмелява да нападне Ака от Кебнекайзе! — изкрещяха й те на ухото и я оставиха най-сетне на мира.
III
Животът на дивите птици в чифлика
Четвъртък, 24 март
Точно през тези дни в Сконе стана едно събитие, за което много се говори и дори се писа във вестниците, но което мнозина смятаха за измислица, защото не можеха да си го обяснят.
Уловили бяха катеричка в лещака край брега на езерото Вомб и я бяха занесли в близкия чифлик. Всички в чифлика — и млади, и стари — се радваха на красивото животинче с рунтава опашка, любопитни умни очички и изящни малки лапички. Те се надяваха цяло лято да се любуват на пъргавите й движения, на ловкостта й да бели орехи и на веселите й игри. Веднага й приготвиха една стара клетка, която се състоеше от малка зелена къщичка и телено колело. Къщичката имаше врата и прозорче и трябваше да служи на катеричката за трапезария и спалня, затова в нея стъкмиха легло от листа и сложиха паничка мляко и няколко ореха. Теленото колело пък трябваше да й служи за място за игра; в него тя можеше да скача, да се катери и да се премята.
Хората смятаха, че катеричката е настанена чудесно и се чудеха защо тя не се чувствува добре. Стоеше тъжна и мрачна в едно ъгълче на стаичката си и от време на време се чуваше жалният й глас. Не се докосваше до яденето и нито веднъж не се завъртя в колелото.
— Още се бои — казваха хората от чифлика. — Утре, като попривикне, ще почне и да яде, и да играе.
По това време жените в чифлика се готвеха за някакъв голям празник. Точно тоя ден, когато уловиха катеричката, печеха хляба. И дали, тестото им не можа да втаса, или пък бяха закъснели, но трябваше да работят до късно през нощта.
В кухнята всички се суетяха и бързаха. Никой нямаше време да погледне какво прави катеричката. Но в къщата имаше една баба, която беше твърде стара, за да помага при печенето. Тя самата сьзнаваше това и все пак не й се искаше да стои съвсем безучастна. Мъчно й беше и затова не отиде да си легне, а седна до прозореца и се загледа навън. Поради горещината вратата на кухнята беше отворена и от нея на двора падаше сноп ярка светлина. Обграденият двор беше така добре осветен, че бабата различаваше дупките и пукнатините на отсрещната стена. Тя виждаше и клетката на катеричката, окачена точно там, дето светлината беше най-силна, и забеляза, че катеричката през всичкото време тича от къщичката на колелото и от колелото в къщичката, без да си почине нито миг. Бабата предположи, че животното е така неспокойно поради силната светлина.
В този двор между обора и конюшнята имаше широка, покрита порта за коли. Тя също беше осветена.
Не мина много време и бабата видя как през портата бавно влезе и почна да се промъква през двора едно малко хлапе, не по-високо от педя. То носеше дървени обуща и кожени панталони като другите ратаи. Бабата веднага разбра, че това е джудже, но никак не се изплаши. През целия си живот тя не бе виждала нито едно такова същество, но бе слушала, че джуджетата живеят из дворовете и носят щастие там, където се покажат.
Като се озова на постлания с калдъръм двор, джуджето се спусна право към клетката на катеричката. Ала клетката беше окачена много високо и то не можеше да я стигне. Тогава изтича до бараката, взе един прът, опря го на клетката и се покатери по него, също както моряците по въжетата. Като стигна до клетката, то почна да дърпа вратичката на зелената къщичка — искаше да я отвори. Но бабата седеше спокойна, защото знаеше, че децата бяха турили катанец на клетката, за да не би съседските деца да откраднат катеричката. Тя видя, че джуджето не можа да отвори вратата и че катеричката отиде на теленото колело. Там те водиха дълъг разговор. След като изслуша всичко, което катеричката имаше да му казва, джуджето се спусна по пръта на земята и избяга през портата.
Бабата не вярваше, че джуджето пак ще се покаже тази нощ, но за всеки случай остана до прозореца. След около един час то се върна. Тичаше с такава бързина, че краката му едва докосваха земята, и се насочи право към клетката. Бабата го виждаше много ясно с далекогледите си очи; виждаше също, че носи нещо в ръцете си, но не можеше да разбере какво. То остави на калдъръма това, което държеше в лявата си ръка, а другото, което носеше в дясната, взе със себе. Покатери се до клетката, ритна с дървената си обувка прозорчето, счупи го и подаде на катеричката това, което носеше. После слезе долу, взе оставеното на земята и отнесе и него на катеричката. Веднага след това то изчезна с такава бързина, че бабата едва успяваше да го следи с поглед.