Убийците на Сет
- Автор: Догерти Пол
- Серия: the egyptian mysteries #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Бояджиев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Убийците на Сет». Краткое содержание книги:
Това е само част от динамичния сюжет на „Убийците на Сет“ — четвъртата книга от поредицата „Египетски загадки“ на британеца Пол Дохърти. В нея е възкресен един от най-интересните периоди от хилядолетната история на Древен Египет — зората на Новото царство, когато на трона на фараона се възкачва жена. Първите три книги — „Маската на Ра“, „Храмът на Хор“ и „Жертвите на Анубис“, се радват на голям интерес и широка читателска популярност.
В „Убийците на Сет“ постоянният герой — съдията Амеротке, съвместява ролите на детектив, законодател и екзекутор. Четвъртото му приключение е изпълнено с най-много трупове, а разследването е поставено на сериозно изпитание сред пустинните пясъци. Досущ като класиката на историческото криминале — „Китайски загадки“ на Робърт ван Хюлик, „Египетски загадки“ на Дохърти предлагат заплетена интрига, добре балансирана с конкретни познавателни елементи из историята, литературата и бита на тази вълнуваща древна цивилизация.
— Нешрата — обърна се съдията към нея, — Ипумер посети ли те в нощта на смъртта си? Срещна ли се с него тогава?
— Не, ваше благородие.
— Ти положи клетва — напомни й Амеротке. — Закле се над свещените свитъци под взора на богинята Маат. Възмездието за клетвопрестъпничество е жестоко!
— Не съм се срещала с Ипумер — зазвуча по-високо гласът на Нешрата. — Не бях го виждала най-малко пет седмици преди смъртта му.
— А знаеш ли защо е излизал онази нощ, а също и друг път през нощта?
— Не, ваше благородие.
— Получаваше ли писма от него?
— Постоянно, ваше благородие — остана спокоен гласът й. — В тях той молеше за среща и ме уверяваше в любовта си. Понякога отговарях, друг път — не.
— А отровата? — попита Амеротке. — Защо такава пагубна смес с била потребна на млада, богата и красива жена като теб?
— Тази отрова се използва за много неща, господарю, може да питате всеки ловец на скорпиони. Прибавя се в средства за разкрасяване, а служи и за почистване на петна от дрехи и скъпи платове.
Думите на Нешрата бяха посрещнати със смях, но съдията вдигна ръка:
— Искам тишина в залата! — и огледа строго публиката. После хвърли взор към дъното на залата, където слугата му, джуджето Шуфой, стиснал слънчобрана на господаря си в ръка, се стараеше да привлече вниманието му със светнали от нетърпение очи. Той буквално подскачаше, така че Асурал, началникът на храмовата стража и далечен роднина на Амеротке, бе принуден да сложи едната си ръка върху рамото на дребния мъж, призовавайки го към спокойствие. Шуфой улови погледа на господаря си и закима отривисто. Съдията му бе заръчал да обиколи продавачите на церове, отрови и билки из Тива, за да разбере за какво би могла да се ползва въпросната субстанция. Очевидно Нешрата казваше истината.
— Не го оспорваме — обади се Валу. — Много от отровите се ползват и за друго, освен за убийство. И все пак не е ли странно, че почитаемата Нешрата, която не е криела, че иска да се отърве от писаря Ипумер, на няколко пъти е купувала от същото вещество, а после той се е връщал от нощните си похождения със спазми и пристъпи за повръщане?
Да, но къде е доказателството, че във въпросните нощи Ипумер се е срещал с Нешрата, помисли си Амеротке и отново направи жест, приканвайки към ред и спокойствие в залата. После се заредиха свидетелите: лекарите от Дома на смъртта, извършили аутопсията; ловецът на скорпиони, продал отровата на Нешрата; хазайката Ламна; съседката Фелима; прислужници от дома на обвиняемата… Всички те твърдяха, че между девойката и писаря е имало продължителна връзка, но нищо не можеше да свърже момичето пряко с убийството. Съдията погледна в ляво през колоните на портика към тучната зеленина на храмовите градини, напоявани по канали с води от Нил. Спря за миг поглед на бълбукащ фонтан; недалеч от него зърна сърна, която пасеше под клоните на смокиново дърво. Тамошната хладина му подейства успокоително.
— Уважаеми Амеротке? — усмивката по лицето на главния обвинител не се понрави на съдията. — Имам и друг свидетел.
— Призовете го — отговори му сухо съдията.
Разсилните в храма изведоха напред някакъв доста нечист и раздърпан мъж. Горната му дреха бе покрита с петна и стегната в кръста с най-обикновено въже, но сандалите на краката му бяха от добро качество. Външният му вид и играещият в ръката му ясенов бастун говореха, че по всяка вероятност обикаля пътищата като амбулантен търговец из селата около Тива. Беше висок, с изпито лице, обгоряло от слънцето, но с буден и настойчив поглед. Асурал го подкани да произнесе клетвата, след което амбулантният търговец коленичи на поставените за целта възглавници. Валу пристъпи към изслушването му с необходимото предисловие.
— А сега — заключи главният обвинител — ни кажи къде и какво си видял през нощта, когато е умрял Ипумер.
— Работих до късно — отекна гласът на мъжа в смълчаната зала. — И тъй като не успях да вляза в града, преди да затворят портите, наложи се да остана отвън… — Амеротке кимна. Градските порти се затваряха след подаване на стражевия сигнал с рог от раковина. — Върнах се обратно по пътя — продължи човекът. — Нощта беше много хубава: имаше пълнолуние. Тръгнах да търся за подслон някоя малка горичка, където да поспя. Намерих си уютно местенце до дувара на имението на генерал Пешеду.