Убийците на Сет
- Автор: Догерти Пол
- Серия: the egyptian mysteries #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Бояджиев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Убийците на Сет». Краткое содержание книги:
Това е само част от динамичния сюжет на „Убийците на Сет“ — четвъртата книга от поредицата „Египетски загадки“ на британеца Пол Дохърти. В нея е възкресен един от най-интересните периоди от хилядолетната история на Древен Египет — зората на Новото царство, когато на трона на фараона се възкачва жена. Първите три книги — „Маската на Ра“, „Храмът на Хор“ и „Жертвите на Анубис“, се радват на голям интерес и широка читателска популярност.
В „Убийците на Сет“ постоянният герой — съдията Амеротке, съвместява ролите на детектив, законодател и екзекутор. Четвъртото му приключение е изпълнено с най-много трупове, а разследването е поставено на сериозно изпитание сред пустинните пясъци. Досущ като класиката на историческото криминале — „Китайски загадки“ на Робърт ван Хюлик, „Египетски загадки“ на Дохърти предлагат заплетена интрига, добре балансирана с конкретни познавателни елементи из историята, литературата и бита на тази вълнуваща древна цивилизация.
— А тя спи много леко.
— И ако съм разбрал правилно, не може да се слезе по стълбите, без да те види вратарят? — Амеротке събра пред гърдите си пръстите на двете си ръце и ги изправи нагоре. Както прислужницата, така и портиерът бяха надлежно призовани и положиха клетва под страх от смъртно наказание, ако лъжесвидетелстват. Съдията бе сигурен, че са казали самата истина. — Е, тогава кои са били двете мистериозни фигури, срещнали се с Ипумер? — Амеротке погледна вдясно. Пешеду бе седнал на невисок стол непосредствено зад колоните; до него бяха съпругата му с пълно като месечина лице, както и по-малката сестра на Нешрата — високо миловидно момиче на не повече от четиринайсет лета. — Царски обвинителю, искам да ви попитам нещо — продължи съдията към Валу. — Знаете ли дали Ипумер е бил познат в къщата на генерал Пешеду? Бил ли е в приятелски отношения с някой от обитателите й?
Валу поклати глава и обясни:
— Познаваха го, но направо го мразеха.
Откъм генерал Пешеду и събраните около него се чу тихо одобрително шушнене.
— Ето защо е съмнително — продължи Амеротке, — че някой е излизал от къщата, за да го поздрави с нескрит изблик на чувства, така ли е?
— Да, но искам да отбележа, че обвиняемата скри нещо. При огледа в Къщата на Златната газела забелязах, че спалнята й гледа на север, прозорците наистина са с решетки, но едната от тях е изплетена от папур и може да се извади и да се постави отново. Освен това в стаята й има въжена стълба в случай на пожар.
Адвокатът Меретел се опита да протестира, че прислужницата със сигурност е щяла да се събуди от свалянето на дървената решетка и спускането на въжената стълба, а и почвата в градината била мека и краката на обвиняемата щели да бъдат окаляни. Валу презрително изсумтя, а публиката се раздвижи. Писарите напрегнаха вратове да чуват по-добре. В кратката суматоха Амеротке се сети, че сутринта, докато се изкачваше по Пътя на сфинксовете към храма на Маат, го бе догонил пратеник от везира Сененмут с вестта за грозното убийство в храма на Сет: един от големите герои на Тива — генерал Бейлет, е бил намерен убит жестоко; главата му е била размазана с подобната на боздуган къса бойна тояга, а очите му са били извадени. Освен това е било открито и тялото на някаква хесетка, полуизядена от крокодили.
— Господарю? Ако се чувствате уморен… — гласът на Валу извади Амеротке от унеса му. — Имам и други свидетели… — добави обвинителят.
— Тогава да чуем показанията им.
Амбулантният търговец се изправи, поклони се и отиде в дъното на залата. Мястото му зае млад писар. Той произнесе неспокойно клетвата, след като очисти устните си с разтвора от природна сода.
— Казвам се Хепел — започна той. — Писар съм в Дома на войната. С Ипумер бяхме приятели, по-точно колеги…
Нещо тревожеше силно младия писар. Амеротке даде знак. На Хепел поднесоха чаша вода и той я изпи на един дъх.
— Кажи ми сега — започна Амеротке, — що за човек беше приятелят ти Ипумер? И защо тук не виждам нито хора от семейството му, нито други роднини или близки.
— Той дойде от Аварис, ваше благородие. Учил е в тамошните школи и донесе препоръчителни писма. Запазени са в архива. Беше самотник и живееше уединено — отмерваше внимателно думите си писарят. — Никога не е споменавал нещо за семейство, нито го е посещавал някой от Аварис. В работата си беше безупречен. Изпълняваше усърдно задълженията си. Имаше подчертана слабост към дамска компания. Редовно посещаваше домовете на удоволствията при кея.
— А говорил ли е за Нешрата?
— Отначало не знаех нищо, но после той си призна, че бил влюбен много силно в нея и се надявал да се сгодят. Ипумер наистина хранеше големи надежди. Според него сродяването с богато и влиятелно семейство като това на генерал Пешеду би помогнало твърде много за по-нататъшното му развитие и израстване. Понякога го заварвах да й пише писма. От време на време ходеше на пазара да й избере подарък.
— Къде ставаха тайните им срещи?
— Близо до Къщата на Златната газела и само през нощта.
Амеротке направи знак, за да стихне шепотът на изненаданите присъстващи в залата.
— А къде по-точно?
— На някакъв малък път, обикалящ едната страна на къщата, който върви успоредно на напоителния канал. Имало малка странична портичка и Ипумер се хвалеше с подробности за очакваната среща с възлюбената. Как щял да вземе мях с вино, а тя да донесе чаши, как щели да хапнат, да пийнат и да… — облиза нервно устните си Хепел. — Освен това ми обясни, че на единия от прозорците на нейната спалня била поставена подвижна решетка в дървена рамка. Нешрата била внимателно смазала плъзгащите се плоскости в краищата й, така че да може да се вдига и да се сваля лесно и безшумно. Въжената стълба в стаята й също била омаслена, така че спускането й да е безшумно. Освен това в един храст долу била скрила чифт сандали и наметало… Ама то… Ипумер обичаше много да се хвали — изчерви се Хепел, поглеждайки неспокойно през залата към генерал Пешеду.