Разрушителят на светове

— Какво става? Какво се е случило? — попита Блейс.

— Отиваме на църква — накратко го информира Джошуа.

— Ама аз нямам никакви черни дрехи — въздъхна Блейс. — Какво да облека? Предполагам, че и аз трябва да дойда с вас, нали?

Джошуа видимо се обърка, както стоеше изправен до кревата си, и погледна Блейс със странно изражение, което удивително добре се връзваше с дрехите му.

— Това вече не знам — отговори той, обърна се, донагласи одеялото върху леглото си, и излезе навън.

Джошуа да не знае? Блейс можеше единствено да гадае какво кара братовчед му да се държи така. Той набързо нахлузи най-тъмните дрехи, които успя да намери, и изскочи от къщата. Хенри и синовете му вече се качваха в запрегнатата с кози каруца. Блейс пристъпи по-наблизо и спря, надявайки се чичо му да го забележи. Но Хенри само го погледна за миг, а после заобиколи каруцата и се качи вътре. Поводите изплющяха, и колата излезе от двора. Блейс стоеше, загледан подире им. Оставиха го сам, без каквито и да било обяснения.

От една страна, на него ни най-малко не му се ходеше на неделната служба в квакерската им църква. Но от друга страна, това можеше да означава и че Хенри и семейството му го отхвърлят, че го отстраняват от най-важното нещо в живота им — религията.

Блейс се обърна и бавно се запъти към къщата. В котлето, което явно беше единственият съд за готвене в къщата, той намери остатъци от още топла каша. Сипа си и седна да яде, без да престава да мисли по въпроса.

Какво да направи? Да попита направо Хенри или да изчака, докато той самият благоволи да му обясни? Колкото повече мислеше за това, толкова по-очевидно ставаше, че при дадената ситуация по-добре е да не предприема нищо, а да изчака и да види как ще се развият събитията. Като че ли дори и братовчедите му не искаха да говорят за това.

Блейс почисти масата, изми съдовете и котлето, и улисан в работата, съвсем забрави за проблема си. След три часа Хенри и момчетата се върнаха, и живота в къщата продължи както преди, все едно че този ден с нищо не се различаваше от другите.

През следващите няколко дена Блейс усърдно се стараеше да спечели Джошуа, и постепенно те станаха приятели. Джошуа никога не показа раздразнение или нетърпение, докато обясняваше поредното нещо на Блейс. Същевременно Джошуа с лекота се справяше със своята част от къщната работа.

Преди да дойде тук, Блейс почти не си беше имал работа с деца на своята възраст. Малкото деца, с които от време на време се срещаше, въобще не бяха на неговото ниво, що се отнасяше до знания и съобразителност. От друга страна, по-големите от него момчета, които познаваше, според Блейс се държаха по-скоро като възрастни, но съвсем не бяха толкова умни, колкото тези възрастни, с които на Блейс му се налагаше да общува. Освен това, той усещаше, че е много по-способен от тях.

От цялата тази работа следваше простия факт, че Блейс никога не бе имал приятели в общоприетия за тази дума смисъл. Той напълно съзнаваше това, както и че все още не беше възрастен, нищо че можеше да общува като равен с тях. В една от книгите, които бе прочел, Блейс се бе натъкнал на фразата „ни риба, ни рак“ и според него, тя му пасваше идеално. Затова и Блейс не очакваше, че Джошуа ще го приеме така безрезервно — без да прояви нито злоба, нито завист, и без дори да се засяга, че братовчед му е толкова по-различен от него. Но не мина много време и той разбра — просто Джошуа беше най-големия син в семейството, държеше се като такъв и той и Блейс нямаше какво да си делят. Според Джошуа, Блейс също си имаше съвсем конкретно място сред тях. Той беше братовчедът, който временно живееше при тях, и заемаше място някъде между Уил и Джошуа. За свое собствено и най-голямо учудване, Блейс разбра, че това положение на нещата напълно го удовлетворява.