Град на изгубени души

пъхнати в джоба на дънките му, а контролерът не се виждаше никъде. Звучеше облекчен, че

Саймън се е прибрал и само след миг Саймън разбра защо.

Джордан не беше сам. В пълното с бучки, тапицирано с оранжево кадифе кресло насреща му

(не може да се каже, че мебелите на Джордан си подхождаха особено) седеше Мая, сплела

необуздано къдравата си коса в две плитки. Последният път, когато Саймън я бе видял, тя

беше страхотно издокарана за парти, ала сега носеше обичайните си дрехи — дънки с

оръфани ръбове, тениска с дълъг ръкав и кожено яке с карамелен цвят. Изглежда се

чувстваше също толкова неловко, колкото и Джордан, както седеше с изправен гръб, зареяла

поглед към прозореца. При появата на Саймън тя облекчено се изправи на крака и го

прегърна.

— Здрасти — поздрави тя. — Отбих се да видя как я караш.

— Добре съм. Така де, доколкото е възможно с всичко, което се случва.

— Нямах предвид това с Джейс. Говорех за теб. Ти как си?

— Аз? — слиса се Саймън. — Аз съм добре. Тревожа се за Изабел и Клеъри. Нали знаеш,

Клейвът я разследваше…

— Чух, че са я оправдали. Това е добре. — Мая го пусна. — Но си мислех за теб. И за

случилото се с майка ти.

— Откъде знаеш? — Саймън погледна към Джордан, но той поклати едва забележимо глава.

Не го беше научила от него.

Мая подръпна една от плитките си.

— Ако щеш вярвай, срещнах Ерик. Той ми каза какво е станало и че заради това през

последните две седмици не си свирил с „Хилядолетен мъх”.

— Всъщност, те си промениха името — обади се Джордан. — Сега се казват „Среднощно

бурито”.

Мая му хвърли подразнен поглед и той се сниши на мястото си. Саймън се зачуди какво ли

бяха обсъждали, преди да се прибере.

— Говорил ли си с някой друг от семейството си? — меко попита Мая. В кехлибарените й

очи се четеше загриженост и макар да знаеше, че е глупаво, Саймън си даде сметка, че не му

харесва да го гледат така. Сякаш от нейната тревога проблемът ставаше реален и той не

можеше да се преструва, че нищо не се е случило.

— Аха. Със семейството ми всичко е наред.

— Нима? Защото си забрави телефона тук — Джордан вдигна апарата от масата — и сестра

ти от вчера звъни през пет минути.

Вътрешностите на Саймън се вледениха, докато поемаше телефона от Джордан.

Седемнайсет неприети повиквания от Ребека.

— По дяволите — изруга той. — Надявах се да се размина с това.

— Е, тя ти е сестра — каза Мая. — Рано или късно все трябваше да ти се обади.

— Знам, но досега успявах да се измъкна — оставях съобщения, когато знаех, че не си е

вкъщи, такива работи. Просто… май се опитвах да избегна неизбежното.

— А сега?

Саймън остави телефона на перваза.

— Ще продължа да го избягвам?

— Недей. — Джордан извади ръце от джобовете си. — Трябва да говориш с нея.

— И какво ще й кажа? — Въпросът прозвуча по-рязко, отколкото бе възнамерявал.

— Майка ти все трябва да й е обяснила нещо — отвърна Джордан. — Сигурно се тревожи.