Град на изгубени души

помага, мога да остана. Поне докато заспиш.

Клеъри бе въздъхнала облекчено.

— Остани цялата нощ. Моля те.

И той го бе сторил. Тази нощ Клеъри не сънува кошмари.

Докато Саймън беше там, тя спеше дълбоко, без да сънува — същински океан от мрак и

безпаметност. Забрава, в която нямаше болка.

— Джордан не го е грижа за кръвта — отвърна Саймън. — Интересува го единствено това да

се чувствам удобно в собствената си кожа. Да приема вампира в себе си и тям подобни

дрънканици.

Клеъри се настани на леглото до него и прегърна една възглавница.

— А вампирът в теб различен ли е от онзи, когото виждаме?

— Определено. Той настоява да нося тениски, които разкриват корема ми, и федора. Но аз

се съпротивлявам.

По устните на Клеъри пробяга бегла усмивка.

— Значи вътрешният ти вампир е Магнус?

— А, това ми напомни нещо. — Саймън бръкна в раницата си, извади две книжки с манга и

ги размаха тържествуващо, преди да й ги подаде. — „Magical Love Gentleman”, брой

петнайсет и шестнайсет. Изчерпани във всички книжарници, с изключение на „Мидтаун

комикс”.

Клеъри ги взе и погледна пъстрите корици. Някога сигурно би изпискала от радост, ала сега

едва успя да се усмихне на Саймън и да му благодари. Все пак го беше направил за нея,

напомни си тя — жест на истински приятел, макар точно сега да й се струваше немислимо

да се развлече с тях.

— Страшен си — каза и го побутна приятелски с рамо. След това се облегна на

възглавниците с мангата в скута. — И благодаря, че дойде с мен при кралицата на феите.

Знам, че мястото трябва да е събудило гадни спомени, но… винаги се чувствам по-добре,

когато си до мен.

— Ти беше чудесна. Справи се с кралицата като професионалист — заяви Саймън и се

изтегна до нея. Раменете им се докосваха, докато двамата гледаха тавана с познатите

пукнатини и блещукащите в тъмното звезди, които отдавна бяха престанали да светят. — Е,

ще го направиш ли? Ще откраднеш ли пръстените?

— Да. — Клеъри изпусна дъха, който беше задържала. — Утре. По обяд има заседание.

Всички ще присъстват. Ще го направя тогава.

— Не ми харесва, Клеъри.

Клеъри усети как тялото й се напряга.

— Кое не ти харесва?

— Да се забъркваш с феите. Те са лъжовна раса.

— Та те не могат да лъжат.

— Знаеш какво имам предвид. „Феите са измамливи” звучи изтъркано, ала е така.

Клеъри завъртя глава и го погледна, опряла брадичка на ключицата му. Саймън автоматично

вдигна ръка и обгърна раменете й, притегляйки я към себе си. Тялото му беше хладно, ризата

— все още влажна от дъжда. Обикновено правата му коса бе изсъхнала в навити от вятъра

къдрици.

— Повярвай ми, и на мен не ми е приятно да се забърквам с тях. Но бих го сторила за теб —

каза тя. — Ти също би го направил за мен, нали?

— Разбира се. Въпреки това си остава лоша идея. — Саймън завъртя глава и я погледна. —

Знам как се чувстваш. Когато баща ми умря…