Никога не ме оставяй
- Автор: Исигуро Кадзуо
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-637-6
- Переводчик: Мария Донева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Никога не ме оставяй». Краткое содержание книги:
— Тъкмо спомена за разговора си с госпожица Люси — напомних му аз. — Казала ти, че ако не желаеш да се занимаваш с творчество, не било голяма беда.
— Да, нещо в този дух. Каза ми да не се безпокоя. Кой ли не злослови вече по мой адрес. Това стана преди два месеца. Може би малко по-отдавна.
Забелязах, че няколко момчета от долните класове се появиха на един от най-горните прозорци и се вторачиха в нас. Но аз оставих преструвките и приклекнах срещу седящия на камъка Томи.
— Томи, това звучи доста странно. Сигурен ли си, че си разбрал правилно думите й?
— Разбира се — отвърна той и внезапно понижи глас: — Повтори ми го няколко пъти. Бяхме в нейния кабинет и тя произнесе цяла реч по въпроса.
Томи ми обясни, че когато го помолила след часа по изкуство да отиде в кабинета й, той си помислил, че за пореден път ще му чете конско за необходимостта от упорития труд в училище. Неведнъж настойниците, в това число и госпожица Емили, му бяха чели лекции на тази тема. Но когато Томи и госпожица Люси тръгнали от централната сграда към оранжерията (там живееха настойниците ни), той почувствал, че разговорът им няма да протече по обичайния начин. После, когато седнал в удобното кресло (госпожица Люси останала да стои права до прозореца), тя го помолила да сподели с нея онова, което според него се случва напоследък в живота му. Томи заговорил, ала тя внезапно го прекъснала. Казала му, че, така и така, познавала много възпитаници, на които творчеството с години не се е удавало. Живопис, рисуване, поезия — дълго време творческите занимания по тези предмети вървяли едва-едва. И после, в един прекрасен ден, внезапно талантът им разцъфвал. Напълно е възможно, казала на Томи тя, и с него да стане същото. Томи и преди бил чувал подобни неща, ала госпожица Люси говорила с такъв тон, че го накарала да се заслуша в думите й.
— Стана ми ясно — каза той, — че иска да ми каже нещо. Нещо друго.
И наистина, скоро тя започнала да говори доста странни неща, които Томи не разбрал веднага. Но тя настоявала на своето и малко по малко той започнал да схваща мисълта й. Ако Томи се старае истински, казала тя, но все пак не успява да сътвори нещо наистина ценно, това не е трагедия и не бива да се безпокои. Никой — било то настойник или ученик — не бива да го наказва, да го притеснява и да го измъчва за безплодните му усилия. Той не е виновен за нищо. А когато Томи възразил с думите, че ако госпожица Люси мисли така, това е добре, но че все пак останалите смятат, че тъкмо той е виновен, тя въздъхнала и се загледала през прозореца. После заявила:
— Може би това няма да ти помогне кой знае колко, но трябва да знаеш следното: в Хейлшам има поне един човек, който мисли по различен начин. И според този човек ти си добър ученик и въпреки незавидните си резултати с нищо не си по-лош от останалите.
— Може да е искала да те обърка? — предположих аз. — Може пък по този хитър начин да е искала да ти постави някакъв капан?
— В никакъв случай. Работата е там…
И внезапно, за първи път от началото на нашия разговор, той се обезпокои, че някой може да ни подслушва и обърна глава към сградата на училището. Момчетата от долните класове бяха изгубили интерес към нас и се бяха махнали от прозореца; няколко наши връстнички се бяха запътили към павилиона, но все още бяха доста далеч. Томи отново се обърна към мен — вече почти шепнеше:
— Работата е там, че когато ми говореше тези неща, цялата се тресеше.
— Как така се е тресяла?
— Ей така. От яд. Ясно видях. Дълбоко в себе си тя бе обхваната от гняв.
— Заради какво?
— Не знам. Но не заради мен и това е най-важното! — Той се усмихна, после отново стана сериозен. — Нямам представа на кого е била сърдита. Но наистина беше много разгневена.
Краката ми изтръпнаха и аз се изправих.
— Всичко това е много странно, Томи.
— А най-интересното е, че този разговор ми помогна. Дори много. Днес ти ми каза, че имаш усещането, че нещата при мен се оправят. Права си и всичко е заради госпожица Люси. След разговора ни аз се замислих над думите й и осъзнах, че тя е напълно права. Аз не съм виновен за нищо. А това променя всичко. А ако усетя, че всеки миг мога да избухна, било добре да се срещнем някъде с нея, или просто да я гледам, докато седя в час. Тя, разбира се, щяла да си мълчи за нашия разговор, само леко щяла да кимне с глава. Но и това ми е достатъчно. Нали ме попита какво е станало с мен? Сега вече знаеш. Виж какво, Кат, обещай ми, че няма да кажеш на никого, нали?