Света троица [Войните на Розите-2]

Усещането за подухващ вятър и хоризонт възвърна увереността им, накара ги да поискат да срещнат воините, дето тъй ги бяха уплашили в мрачната гора. Те вдигнаха оръжие и изреваха предизвикателно, докато гората бълваше войници направо върху полето.

Първите бяха посрещнати с трясък на щитове и голи мечове, но все повече и повече прииждаха, като успяха да заобиколят дори множеството, струпано пред Сандъл, заливайки го като вълна. Йорк веднага обърна коня си, щом видя как през откритата площ тичат шотландски воини с извадени ниско долу мечове. После те скачаха и с трясък разбиваха щитовете и ризниците на хората му. Сърцето го заболя, като съзря стрелците, които притичваха от фланговете им, защитени от стотици други, застанали с меч и щит пред тях, за да бъдат недосегаеми.

Стрелите полетяха след миг и битката ту напредваше, ту се отдръпваше на поляната пред замъка. Войската на Йорк беше настървена и всеотдайна, не се щадеше, но нямаше начин да разбие потока от войници, които прииждаха все така иззад дърветата. Стотици от нападателите бяха убити, но винаги идваха други, за да секат по редиците му, ревяха и се блъскаха. Стрелите летяха на рояци, поваляха хора или ги принуждаваха да вдигнат нагоре щитовете си, тъй че оставаха уязвими за удари отдолу.

Йорк и хората му биваха изтласквани все по-назад, докато конят му не се озова в третия ред, на не повече от петдесетина ярда от големия портал на Сандъл. Не можеше да се изтегли по малкия подвижен мост. Тъй както бе забавил тръгването им, тесният проход би се задръстил и сега от тела, ако се опитаха да потърсят закрила зад стените на замъка. Той пое дълбоко въздух, затвори очи и напълни дробовете си с въздуха, който бе познавал през целия си живот. Когато отвори очи, видя пред себе си Маргарет.

Кралицата яздеше кафява кобила, заобиколена от дузина брадати шотландци като нейна лична охрана. Бяха скупчени в самия край на бойното поле и наблюдаваха, едва показали се иззад дърветата. Деляха ги не повече от триста крачки и той ясно различаваше усмивката на лицето ѝ. Стори му се, че разпознава до нея Дери Бруър, и поклати глава.

Сякаш цял век мина, докато обхождаше с поглед бойното поле да открие и най-малкия лъч надежда. Битката около него продължаваше и всеки следващ момент ги доближаваше до пълния разгром. Всичко беше свършено. Той прокара език по устната си кухина, за да събере достатъчно слюнка да заговори. Внимателно прибра меча в ножницата и вдигна дясната си ръка.

— Мир! Предавам се! В името на Йорк, предайте мечовете си! — трябваше да повтори заповедта с пълен глас, преди да го чуят.

Мъжете му го изгледаха втрещени, по-скоро може би от облекчение. Те също виждаха накъде върви схватката. Онези в тила поставиха оръжието си на земята и вдигнаха ръце, за да покажат, че са го сторили. Той чуваше същата команда да отеква от другата им страна. Бавно, шумът от боя заглъхваше, заменен от виковете на ранените и умиращите — звук, който изведнъж прозвуча вцепеняващо в настъпилата тишина.