Не се сбогувам [bg]

- Няма прошка за мен - поклони се ниско Маса.

- Феноменално - промърмори Либкинд. - Знаете ли, господин Фандорин, от този момент нататък хонорарът ми се покачва двойно.

- Да, да - побърза да се съгласи Ераст Петрович. Искаше му се час по-скоро да отиде при жена си.

Мона лежеше на леглото, беше бледа, но напълно спокойна, дори весела.

- Детето на родители, които не ги свърта на едно място, също не може да седи спокойно - каза тя, - но сега няма къде да се дене. Щом са нужни две седмици, значи две седмици. Ще ви науча да играете канаста. Вярно, че не ви останаха пари, но ще вземате назаем. Освен това искам да си поупражня английския. А сега съм гладна. Маса, поръчайте обяд от ресторанта. Знаете какво обичам.

Тя се хранеше с апетит, като през цялото време оживено приказваше, но преди десерта въздъхна и попита обречено:

- Ераст, какво има? Познавам този поглед. Какво те мъчи?

- Нищо - излъга Фандорин. - Просто малко се попритесних.

След това тя лежеше във фотьойла, а той й четеше на глас последния сборник на Конан Дойл „His Last Bow. The War Service of Sherlock Holmes"[98] . Мона шепнешком повтаряше непознатите думи. Изведнъж се пресегна и захлопна книгата.

- От теб просто струят вибрации. Казвай истината, защото иначе ще започна да се притеснявам, а не бива.

Наложи се да си признае.

- Остана ми да свърша две работи. Едната малка, а втората съвсем малка.

Веждите на бъдещата майка заплашително се сбръчкаха.

- Пак ли?

- Не, не, нищо рисковано. Просто две б-беседи, които са необходими за душевното ми спокойствие. Само че заради едната ще се наложи да напусна за един ден Харков.

- Къде отиваш?

Веждите се събраха още повече.

- В Таганрог.

- В щаба на главнокомандващия? - попита Мона, вече по-спокойно. Пътуването до дълбокия тил не я безпокоеше. - Добре. Иди. И престани да вибрираш.

- Ще сваля тежестта от душата си и ще се върна в пълна безметежност, като Буда -обеща Ераст Петрович.

Вече изпитваше огромно облекчение. Древната максима гласи: „Онзи, който не е наказал злото, не е по-добър от сътворилия го". А в будисткия ад за неизпълнен дълг на врата на грешника се окачва камък, тежащ сто каме. Приятно беше да усеща как тази грамада се търкулва надалеч от душата му.

На следващия ден Ераст Петрович отново седеше пред генерал и полковник, но първият бе много по-солиден от вечно подпийналия Гай-Гаевски, а вторият несравнимо по представителен от слабоватия Скукин. Разговорът се провеждаше в щабния вагон на главнокомандващия на Въоръжените сили на Южна Русия.

- Заговор ли? - попита генералът, попипвайки побелялата си професорска брадичка, и със съмнение погледна адютанта си. - Това е трудно за вярване. Честно казано, предполагах, че срещата ни ще е по съвсем друг повод...

- Антон Иванович, изслушайте господин Фандорин -каза полковникът. - Повярвайте, това е не по-малко важно.

По размяната на тези не съвсем понятни реплики Ераст Петрович се досети, че мълниеносната бързина, с която адютантът го отведе при началника, се обясняваше не само с донесеното известие, но се дължеше и на някаква друга причина. Афанасий Иванович Шрьодер (същият онзи офицер, при когото Фандорин бе идвал едно време покрай делото за взрива) се зарадва на харковския гост като на скъп роднина - а Фандорин дори още не бе успял да изложи същността на въпроса.