Колимски разкази [bg]

— Ще заминеш довечера, около девет часа. Остър апандисит! — и ми подаде бележката.

Никога вече не видях нито Кисельов, нито Колесников. Скоро след това Кисельов го прехвърлиха на друго място — в „Елген“, и там няколко месеца по-късно загинал от куршум, случайно. В жилището, в къщата, където живеел, през нощта се вмъкнал крадец. Кисельов чул стъпките му, грабнал от стената ловджийската си пушка-двуцевка, запънал я и се нахвърлил срещу крадеца. Крадецът се втурнал към прозореца, Кисельов го ударил в гърба с приклада и куршумите от двете цеви се забили в собствения му корем.

Затворниците от всички въгледобивни райони на Колима се радваха на тази смърт. Вестникът със съобщението за погребението на Кисельов минаваше от ръка в ръка. По време на работа в мината изпомачканото парче вестник се осветяваше от миньорските акумулаторни лампи. Четяха, радваха се и викаха „ура“. Кисельов е умрял! Значи все пак има Господ!

Точно от този Кисельов ме измъкна Сергей Михайлович.

Аркагалският лагер обслужваше златната мина. На сто подземни работници, на сто миньори — хиляда души най-различен обслужващ персонал.

Гладът напредваше към Аркагала. И, разбира се, гладът първо влезе в бараките на петдесет и осми член.

Сергей Михайлович се сърдеше:

— Не съм слънце, не мога да огрея навсякъде. Уредих те дневален в химическата лаборатория, трябваше да си живееш там, да съумееш да живееш. Като в лагер, разбра ли? — тупаше ме той по рамото. — Преди теб тук работеше Димка. Продаде целия глицерин — имаше два варела — по двадесет рубли за кутия по половин литър — медец, разправял. Ха-ха-ха! За затворника всичко е добро.

— За мен това не става.

— А какво става за теб?

Работата на дневален беше несигурна. Бързо ме прехвърлиха в мината — за това имаше строги указания. Ядеше ми се все повече и повече.

Сергей Михайлович се щураше из лагера. Имаше една страст: омайваше се от присъствието на каквото и да е началство. Лунин се гордееше невероятно много с дружбата си или поне със сянката от дружба с всеки един лагерен началник, стремеше се да демонстрира близостта си с него, хвалеше се с това и можеше часове наред да говори за тази призрачна близост.

Седях при него в приемното му време — гладен, страхувайки се да си поискам парче хляб, и слушах безкрайните му хвалби.

— Че какво е началството? Началството, братле, означава власт. Няма власт, която да не е от Бога — ха-ха-ха! Трябва да умееш да му улучиш настроението и всичко ще е наред.

— Мога да го улуча единствено по мутрата.

— Ето, виждаш ли. Слушай, хайде да се разберем така: можеш да идваш при мен — сигурно ти е скучно в общата барака.

— Скучно ли?!

— Ами да. Наминавай. Ще поседиш, ще попушиш. В бараката сигурно не можеш да пушиш на спокойствие. Нали знам — сто чифта очи гледат цигарата ти. Само не ме моли да те освобождавам от работа. Не мога, по-точно мога, но ми неудобно. Това си е твой проблем. Ядене, сам разбираш, няма откъде да взема — това го върши моят санитар. Аз не ходя за хляб. Така че ако случайно ти дотрябва хляб — кажи на санитаря Николай. Нима ти, старият лагерен вълк, не можеш да си намериш хляб? Чуй какво каза днес жената на началника, Олга Петровна. Нали често пъти ме канят и на чашка.