Колимски разкази [bg]

Бяхме се събрали лекари и фелдшери, мъчехме се да направим всичко колкото може по-добре. За мнозина това беше свещен дълг, отплата за медицинското образование — помощ за хората.

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

Със заминаването на Рубанцев всички безделници надигнаха глави.

— Защо взимаш спирт от шкафа?

— Я се разкарай — рече ми сестрата. — Сега, слава Богу, Рубанцев го няма, Сергей Михайлович нареди…

Бях поразен, потиснат от поведението на Лунин. Оргиите продължаваха.

По време на поредната петминутка Лунин се подиграваше на предшественика си:

— И това ми било хирург — не е направил нито една операция на стомашна язва!

Този въпрос не беше нов. Наистина, Рубанцев не беше оперирал стомашни язви. Болните от терапевтичните отделения с такава диагноза бяха затворници — изтощени, дистрофици, и нямаше да издържат операцията, „Фонът е лош“ — казваше Александър Александрович.

— Страхливец — викаше Лунин и взе при себе си дванадесет такива болни от терапевтичното отделение.

Всичките дванадесет души бяха оперирани — и всичките дванадесет умряха. Лекарите започнаха да си спомнят за опита и милосърдието на Рубанцев.

— Сергей Михайлович, така не може да се работи.

— Няма да ме учиш!

Написах заявление, в което настоявах за комисия от Магадан. Прехвърлиха ме в тайгата, на една горска „командировка“. Искаха в дисциплинарна мина, но следователят от районния отдел ги разубедил — вече не било тридесет и осма. Не можело.

Пристигна комисия и Лунин бе „уволнен от Далстрой“. Вместо три години му се наложи да отработи само година и половина.

А аз, една година по-късно, когато бе сменено ръководството на болницата, се завърнах от фелдшерския пункт на горския участък и ме назначиха да отговарям за приемното отделение.

Един ден случайно срещнах потомъка на декабриста в Москва, на улицата. Не се здрависахме.

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

Чак шестнадесет години по-късно научих, че Едит Абрамовна още веднъж успяла да уреди Лунин да се върне на работа в Далстрой. Тя пристигнала в Чукотка заедно със Сергей Михайлович, в селището Певек. Тук се състоял последният им разговор, последното обяснение, и Едит Абрамовна се хвърлила във водата, в река Певек — удавила се, умряла.

Понякога приспивателните не ми действуват и се събуждам посред нощ. Спомням си миналото и виждам прекрасното женско лице, чувам ниския глас: „Серьожа, това ли е твоят приятел?…“