Колимски разкази [bg]

Не за първи път съм в затвора. През 1921 година ме изселиха за три години в Нарим. Ще ви разправя една интересна случка от онези места.

Там всичко е направено по един образец, според московските предписания. Изселените нямат право да общуват с местните жители — принудени са да съществуват единствено в собствената си среда.

Това води до разложение на слабите, а характерите на силните укрепват, макар понякога да се случват и много странни неща.

Бяха ми определили да живея в едно много далечно място, най-далечното и най-затънтеното. По време на продължителното пътуване с шейни спряхме да нощуваме в едно селце, където имаше цяла колония заточеници — седем души. Можеше да се живее. Но аз бях прекалено едър дивеч, не ставаше за мен — моето село ме очакваше след още двеста километра. Зимата заотстъпва, пролетта дойде като взрив, с мокра виелица, пътят се изгуби и, за моя и на конвоя радост, останахме цяла седмица в колонията. Заточениците бяха седмина. Двама комсомолци-анархисти, съпруг и съпруга, последователи на Пьотър Кропоткин, двама ционисти — мъж и жена, двама десни есери — също семейство. Седмият беше православен богослов, епископ, професор от Духовната академия, чел някога лекции в Оксфорд. С една дума — пъстра компания. Всички във вражда помежду си. Безкрайни дискусии, най-отвратителна груповщина. Ужасен живот. Караници по дребни поводи, които прерастваха в болезнени скандали, взаимна недоброжелателност, вражда и злоба. Имахме много свободно време.

И всички — всеки по свой начин — мислещи, начетени, честни, хубави хора.

За тази седмица имах време да преценя всеки един от тях, опитах се да ги разбера.

Най-сетне виелицата престана. Заминах в дебрите на тайгата за цели две години. След две години ми позволиха — предсрочно! — да се завърна в Москва. Връщах се по същия път. По цялото това огромно разстояние имах познати само на едно място — там, където се бях забавил заради виелицата.

Останах да пренощувам в същото селище. Всичките заточеници си бяха тук — и седмината, никого не бяха освободили. Но — аз видях там нещо повече от освобождение.

Там имаше три семейни двойки: ционисти, комсомолци и есери. И един професор по богословие. Знаете ли — и шестимата бяха станали православни. Епископът ги беше придумал всичките, този учен-професор. Сега заедно отправяха молитви към Бога, живееха като евангелистка комуна.

— Наистина, странна история.

— Много съм размишлявал върху това. Случаят е красноречив. Всички тези хора — есерите, ционистите, комсомолците — и шестимата имаха една обща черта. Всички те безгранично вярваха в силата на интелекта, в разума, в логоса.

— Човек трябва да взема решения с чувствата си и да не вярва прекалено много на разума.