Колимски разкази [bg]

— Утре заминавам. Ето ги твоите специални указания.

Крист ги прочете. Запомни ги за цял живот. Иван Богданов взе листчето и го изгори, без да го пуска от ръката си, докато не изчезна и последната буква.

— Желая ти…

— Бъди здрав.

Дойде друг началник — в живота на Крист имаше извънредно много началници, — дойде и друг секретар на началника.

Крист започна да се изморява много в мината и знаеше какво означава това. Оваканти се длъжността на лебедкаджия. Но Крист никога не беше работил с механизми и дори радиограмофона гледаше със съмнение и неувереност. Ала Семьонов, криминалният, който напускаше тази длъжност заради друга, по-добра, го успокои:

— Ти наистина си левак, такъв балък не съм срещал. Всички вие, леваците, сте такива. Всички. От какво те е страх? Един затворник не бива да се бои от никакви механизми. Сега му е времето да се научиш. Никаква отговорност. Трябва само смелост и нищо повече. Хващай ръчките, не ме дръж тук, че и аз ще си изпусна шанса…

Макар Крист да знаеше, че криминалните са едно, а леваците — особено левак с буквите „КРТД“ — съвсем, съвсем друго, когато ставаше дума за отговорност — увереността на Семьонов му се предаде.

Нарядчикът беше старият и спеше при тях, в дъното на бараката. Крист отиде при него.

— Нали имаш спецуказание.

— Откъде да знам?

— Ти не знаеш. Пък и аз, да предположим, не съм виждал делото ти. Да опитаме.

Така Крист стана лебедкаджия, включваше и изключваше с лостовете електрическата лебедка, размотаваше стоманеното въже и спускаше вагонетките в шахтата. Поотпочина си малко. Един месец. Сетне пристигна някакъв „битовак“-механик и Крист отново го пратиха в шахтата, той тикаше вагонетките, пълнеше ги с въглища и си мислеше, че механикът-„битовак“ няма да остане дълго на тази нищожна, без „кяр“ работа — лебедкаджия в мината, — че само за „буквеници“ като Крист лебедката е рай, а когато механикът-„битовак“ се махне — Крист отново ще задвижва тези благословени лостове и ще включва прекъсвача.

Крист не беше забравил нито един ден от времето, прекарано в лагера. Оттам, от златната мина, го закараха в спецзоната, осъдиха го, лепнаха му тази присъда, чийто срок изтичаше.

Крист бе успял да завърши и курсовете за фелдшери; остана жив и — което беше още по-важно — не зависеше от никого — важно качество на медицинската професия в Далечния север, в лагера. Сега Крист отговаряше за приемното отделение в огромната лагерна болница.

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

Но нямаше как да се спаси. Буквата „Т“ в досието му беше знак, дамга, клеймо, белег, по който го бяха преследвали години наред, бяха го държали в леденостудени-те златодобивни забои в колимския студ от минус шестдесет градуса. Убиваха го с тежката работа, с непосилния лагерен труд, прославян като въпрос на чест, въпрос на слава, въпрос на доблест и геройство, убиваха го с побоите на началниците, с прикладите на конвоя, с юмруците на бригадирите, с подбутванията на бръснарите, с лактите на другарите му… Убиваха го чрез глад — с „чорбица“, с лагерната „супица“.