Колимски разкази [bg]
- Автор: Шаламов Варлам Тихонович
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Фондация-Комунитас
- ISBN: 978-954-9992-06-9
- Переводчик: Александр Талаков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Колимски разкази [bg]». Краткое содержание книги:
Опашката за преглед се редеше направо навън, на студа.
Набутах се в къщата. Тежката врата ме вкара вътре. Сини очи, високо, започнало да оплешивява чело, прическа — косата беше начин за самоутвърждаване. В лагера косата е признак за положение. Нали всички ги стрижат нула номер. А на онези, които имат коса — всички им завиждат. Косата бе своеобразен протест срещу лагерния режим.
— Московчанин ли си? — попита ме докторът.
— Да.
— Да се запознаем.
Казах фамилното си име и стиснах протегнатата ръка. Тя беше студена, леко влажна.
— Лунин.
— Прочута фамилия — рекох, като се усмихнах.
— Негов правнук съм. В рода ни кръщават първородния син или Михаил, или Сергей. Онзи, Пушкиновият, беше Михаил Сергеевич.
— Това го знаем. — От този пръв разговор лъхаше нещо не съвсем лагерно. Забравих за молбата си, не посмях да внеса в общуването ни неподходяща нотка. Бях гладен. Мечтаех за хляб и топлина. Но докторът още не беше помислил за това.
— Запали!
Започнах да свивам цигара с измръзналите си розови пръсти.
— Вземи си повечко, не се притеснявай. У дома имам за прадядо си цяла библиотека. Нали съм студент от медицинския факултет. Не можах да завърша. Арестуваха ме. Всички от нашия род са били военни, а пък аз — лекар. И не съжалявам.
— Значи Марс да върви по дяволите. На Ескулап приятел, Вакх, Венера.
— Що се отнася до Венера, тук по тази част сме зле. Затова пък за Ескулап имам пълна свобода. Само дето съм без диплома. Ако имах — щях да ги науча аз.
— Ами как е с Вакх?
— Сам разбираш, спирт има. Но на мен и една чашка ми стига. Бързо се опивам. Обслужвам и селището, знаеш какво значи това. Е, пак заповядай.
Открехнах вратата с рамо и се изнизах от амбулаторията.
— Да ти кажа, московчаните са особени хора — повече от всички останали, били те киевчани или ленинградчани, обичат да си спомнят за своя град, улиците, пързалките му, къщите, Москва-река…
— Аз не съм кореняк-московчанин.
— Тъкмо такива си припомнят още повече, запомнят още по-добре.
Идвах няколко вечери подред, в края на приемното време — изпушвах една цигара от махорка, без да смея да си поискам хляб.
Както всеки, комуто лагерът не бе създавал проблеми — беше имал късмет, също и работа, — Сергей Михайлович не се замисляше много-много за другите и не бе в състояние да разбере както трябва гладните: участъкът му, Аркагала, по онова време още не гладуваше. Миньорските неволи го бяха подминали.
— Искаш ли да ти направя операция — да ти махна кистата от пръста?
— Бива.
— Само че да знаеш — няма да те освобождавам от работа. Разбираш ли, някак си ми е неудобно.
— Че как ще работя с опериран пръст?
— Е, криво-ляво ще можеш.
Съгласих се и Лунин доста професионално изряза „за спомен“ кистата ми. Когато много години по-късно се срещнах с жена си, в първия миг тя, извънредно учудена, стиснала пръстите ми, търсеше тъкмо тази „лунинска“ киста.
Видях, че Сергей Михайлович просто е много млад, че има нужда от по-грамотен събеседник, че всичките му възгледи за лагера, за „съдбата“ не се различават от възгледите на който и да е волнонаемен началник, че дори е склонен да се възхищава от криминалните, че същността на бурята от тридесет и осма година не го бе закачила.
А на мен ми беше скъп всеки час почивка, всеки ден почивка — мускулите, уморени за цял живот в златните мини, ме боляха, търсеха покой. Беше ми скъпо всяко парче хляб, всяка паница чорбичка — стомахът ми искаше храна и очите ми, въпреки волята, търсеха по рафтовете хляб. Но се насилвах да си припомням Китай-город, Никитските порти, където се бе застрелял писателят Андрей Собол, където Щерн бе стрелял по колата на немския посланик — историята на московските улици, която никой никога няма да напише.
— Да, Москва, Москва. Ами я ми кажи с колко жени си спал?
За един полугладен човек бе немислимо да поддържа подобен разговор, но младият хирург слушаше само себе си и моето мълчание не му правеше впечатление.
— Сергей Михайлович, та съдбите ни са престъпление, най-голямото престъпление на века.
— Е, това не го разбирам — недоволно рече той. — Евреите ги мътят тия.