Колимски разкази [bg]

Потомъкът на декабриста

За първия хусар, прочутия декабрист, са написани много книги. В унищожената глава на „Евгений Онегин“ Пушкин пише: „Приятел на Марс, Вакх и Венера…“.

Рицар, умник, човек с необятни познания, чиито думи не са се разминавали с делата. И какви големи дела са били това!

За втория хусар, хусарят-потомък, ще ви разкажа всичко, каквото зная.

В Кадикчан, където ние — гладни и останали без сили — се въртяхме с кървави мазоли по гърдите, мазоли от египетския рудан, и изтегляхме по нанагорнището вагонетките с рудата, се прокарваше същата онази галерия, която сега е прочута в цяла Колима. Египетски труд — видях го, изпитах го на собствения си гръб.

Наближаваше зимата на 1940/41 година — безснежна, зла, колимска. Студът свиваше мускулите, стягаше слепоочията сякаш с обръч. В парцаливите брезентови палатки, където живеехме през лятото, сложиха ламаринени печки. Но те топлеха „чистия въздух“.

Изобретателното началство подготвяше хората за зимата. Вътре в палатките бяха построени втори, по-малки скелета — с около десетсантиметров луфт. Това скеле (освен тавана) беше обшито с покривна мушама и рубероид и се получаваше нещо като двойна палатка — малко по-топла от брезентовата.

Още първите нощувки в такива палатки показаха, че това е равносилно на смърт, и то скорошна. Трябваше да се измъкваме оттук. Но как? Кой щеше да ни помогне? На единадесет километра имаше голям лагер — Аркагала, където работеха миньори. Нашата „командировка“ беше участък на този лагер. Натам, натам — към Аркагала!

Но как?

Арестантските традиции изискват в такива случаи човек да потърси първо съдействието на лекаря. В Кадикчан имаше фелдшерски пункт, в него работеше като „касапин“ някакъв недоизучил се лекар, бивш студент от Московския медицински институт — така се говореше в нашата палатка.

Беше необходимо голямо усилие на волята, за да намериш у себе си сили да станеш и да отидеш в амбулаторията на преглед. Разбира се, няма нужда да се обличаш и обуваш — всичко си беше на гърба ти от баня до баня, — а и нямаш сили. Жал ти е да губиш почивката си за това „посещение“, което можеше да завърши с издевателства, с побои (и това се случваше). И най-важното — безнадеждността, съмнителният успех. Но в диренето на своя късмет човек не бива да пренебрегва дори и най-малкия шанс — това ми подсказваше тялото, измъчените мускули, а не опитът, не разумът.

Волята се подчиняваше само на инстинкта — както при дивите животни.

От другата страна на пътя, срещу палатката ни, имаше дървена къщурка — подслон за геологопроучвателни групи, за групи по издирването, дори за „тайни постове“ на оперативните работници, на безбройните патрули из тайгата.

Геолозите отдавна си бяха заминали и къщурката я бяха направили амбулатория — „кабинка“, в която имаше дървен миндер, шкаф с лекарства и висеше перде от старо одеяло. Зад одеялото се намираше леглото, нарът, на който спеше „докторът“.