Обречен на мълчание
- Автор: Демилль Нельсон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Люба Енчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Обречен на мълчание». Краткое содержание книги:
Сега обаче Бен Тайсън е преследван от медиите, от военната прокуратура и от кошмара, който той се опитва да забрави. Застрашени са семейството, кариерата и чувството му за достойнство.
И само една жена е в състояние да разкрие истината за неговото минало — и да го освободи.
— Наехте ли го? — попита тя.
— Вероятно ще го наема. Изглежда доста добър. Имам уговорена среща с него утре сутринта. Но имам и група деца от летните курсове, които ще дойдат на обиколка в музея. Какво ще ме посъветвате да направя?
— Идете да се срещнете с адвоката — усмихна се тя. — Между другото, какво стана вчера? Чакаха ли ви пенсионерите?
— О, да. Единственото, с което те разполагат в излишък, е време. Задаваха ми неудобни въпроси за вас. Искаха да знаят какви са всъщност намеренията ми.
Тя отново се усмихна, но не отговори.
— Съобщете ми, ако наемете този адвокат — каза тя, — за да мога да впиша името и адреса му в доклада си.
— Мога да ви кажа името му още сега. Винсънт Корва.
— Да, знам го — бавно кимна тя. — Упълномощен е от военната прокуратура да се явява като защитник на военни съдебни процеси.
— Така каза и той. А добър ли е?
— Не съм човекът, който би могъл да прецени това. Но веднъж го видях на военен процес във форт Джаксън.
— Кой спечели?
— Аармията… Беше труден случай. Един капитан го обвиняваха в непредумишлено убийство. Заварил жена си с любовника й в леглото.
— А! Звучи интересно. Разкажете ми за това. Тя сви рамене.
— Ами… Една вечер капитанът бил дежурен и докато карал джипа си, обикаляйки постовете на караула, се отклонил от обичайния си маршрут и минал покрай своето жилище. Предполагам, че е подозирал нещо. Както и да е, сварил жена си и един млад лейтенант… заедно… направо на местопрестъплението… Извадил пистолета си четирийсет и пети калибър, стрелял и убил любовника.
Тайсън се наведе към нея, показвайки повече интерес към случая, отколкото всъщност изпитваше.
— На какво разстояние от жертвата се е намирал, когато е стрелял? Колко са били изстрелите? Кого се е опитвал да убие?
Тя отново се усмихна и той забеляза, че явно я забавлява.
— Смешно е, че ме питате за това — отвърна му тя. — В заключителната си реч Корва каза нещо такова: „всеки войник, който може да уцели подвижна мишена с пистолет четирийсет и пети калибър с един изстрел от разстояние осем метра, без да нарани лицето, намиращо се непосредствено отдолу под движещата се мишена, трябва да бъде поздравен за добрата си стрелба, независимо дали е в състояние да упражни същия контрол и над емоциите си…“ Беше абсурдно, и някак си тъпо изявление, но виждате ли, свърши работа.
— Съдът го е намерил за забавно?
— Да. Разсмяха се. Корва целеше да пробуди мъжките инстинкти на офицерите от съдебния състав.
— А каква присъда дадоха на обвиняемия?
— Дадоха му от една до десет… за непредумишлено убийство. Но го изненадаха с още две години за напускане на поста и отклоняване от служебните задължения.
— Типично за армията — отбеляза Тайсън. — Щеше да има още повече неприятности, ако пистолетът му беше засякъл, защото не е бил добре почистен.
Керън Харпър протегна напред крака и се облегна на пейката.
— Преувеличавате. Но очевидно искате да кажете, че военните и гражданските съдилища отдават различно значение и тежест на някои престъпления. Нещо, което вие с господин Корва никога не трябва да забравяте. И съм сигурна, че и двамата непрекъснато ще го имате предвид. Във всеки случай, доколкото разбирам, той е добър, въпреки че равносметката от делата му не е чак толкова добра. Той взима главно безнадеждни случаи. — Тя погледна към океана. — Идва буря. Забелязвате ли?
Тайсън отклони очи от нея и погледна към океана. Видя белите гребени, появили се върху тъмносинята повърхност на откритото море, и помръкналите звезди в далечната част на небосклона, което означаваше, че там вече вали.
— По-добре да се прибирам — каза тя и стана. — Трябва да работя.
Той също се изправи и двамата тръгнаха да вървят. Започнаха да падат първите капки дъжд и от горещия асфалт се заиздига пара.
— Пак ще ви дам назаем чадъра си, ако обещаете този път да не го загубите.
— Ами… — Тя ускори крачка. Дъждът се усили. Пред тях се виждаха светлините на офицерските жилища. Хотелът за гости беше четиристотин метра по-нататък. — Добре — каза тя и се забърза към жилището му. Дъждът продължи да се усилва. И двамата започнаха да тичат.
Стигнаха до къщата му напълно прогизнали. Тайсън не беше заключил вратата, затова я блъсна и тя се отвори. Останали без дъх, те бързо се вмъкнаха вътре. Тайсън избърса дъждовната вода, стичаща се по очите и по бузите му.
— Ще ви дам кърпа да се избършете — каза той.
— Стига да е възможно.
— Разбира се, имам три армейски кърпи. Искате ли да останете, докато дъждът престане?