Кенилуърт [bg]
- Автор: Скотт Вальтер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Красимира Тодорова
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Кенилуърт [bg]». Краткое содержание книги:
С тези редове, писани преди почти сто и петдесет години, великият руски критик В. Г. Белински пламенно утвърждава мястото па Уолтър Скот (15. VIII. 1771 — 21. IX. 1832) и на създадения от него исторически роман в тогавашната европейска литература. Днес историческият роман, получил достатъчно широко разпространение и достатъчно високо признание, вече не се нуждае от защита. Правото на литературата да пресъздава исторически събития, като изхожда от собствените си принципи, не се оспорва. Но това свое право тя дължи в извънредно голяма степен на „автора на «Уейвърли»“, както се е подписвал Скот под редица свои произведения, появили се на бял свят след шумния успех на знаменития роман.
Преди да се отдаде изцяло на „историческата проза“, Уолтър Скот, син на шотландски юрист и сам започнал трудовия си път като адвокат и съдебен секретар, се утвърждава като изтъкнат поет, автор на балади и поеми с подчертано романтически характер, силно повлияни от шотландското фолклорно творчество, като автор и на редица литературно-критически и исторически трудове, като авторитетен и редовен сътрудник на периодичния литературен печат. Сюжетите на повечето от поемите на Скот от този начален период на неговото литературно творчество са почерпани от средновековието. Необичайното, тайнственото, страшното са техен неизменен белег.
По-късно, когато създава поредицата от забележителни исторически романи след „Уейвърли“, които му донасят световна известност и признание: „Айвънхоу“, „Кенилуърт“, „Куентин Дъруърд“, „Удсток“, „Красивото момиче от Пърт“ и др., Уолтър Скот също използува теми и сюжети от средновековната действителност, но вече с една съществена отлика в подхода към историческия материал. Без да се отказва от екзотичното, от тайнственото и необикновеното. Скот съсредоточава вниманието си преди всичко върху значителни социално-исторически конфликти, стреми се да проникне дълбоко в социалната, в класовата същност на историческите събития, които описва, отнася се с разбиране и съчувствие към съдбата на народа. Тези елементи на реализъм в изображението на събития и герои стават определящи черти на най-добрите исторически романи на Уолтър Скот, които оказват огромно влияние върху развитието на английската и европейската литература и по-специално върху развитието на историческия роман.
„Кенилуърт“ е тъкмо едно от тези значителни произведения на Скот, които дават достатъчно точна представа за творческия почерк на писателя, за последователното прилагане на принципа на историческия подход към описваните събития. Действието на романа се разгъва в два пласта. Историческият подход, за който стана дума, се изразява преди всичко в реалистичното, придържащо се близо до фактите описание на нравите и взаимоотношенията в английския двор по времето на кралица Елизабет. Дворцовите конфликти и интриги, безмилостната борба за влияние и за спечелване на благоразположението на кралицата, каквато е борбата между лорд Съсекс и граф Лестър, са пресъздадени правдиво и убедително. Плод на тези конфликти и интриги е и смъртта на една от героините на романа, Еми Робсарт, чийто брак с могъщия фаворит на кралицата граф Лестър е бил пречка за неговата политическа кариера.
Наред с този, да го наречем исторически пласт, в „Кенилуърт“ има и други сюжетни линии, свързани с усилията на младия Тресилиан да спаси Еми Робсарт, да предотврати зловещите замисли на хората от обкръжението на граф Лестър, начело с неговия щалмайстор Ричард Варни. В разгъването на тези сюжетни линии Уолтър Скот дава пълна свобода на своето неизтощимо въображение. Майстор на занимателната интрига, той изгражда живо, динамично действие с все по-нарастващо напрежение, редувайки епизод след епизод, изпълнени с неочаквани обрати, със сложни ходове на героите, въвлечени в една безкомпромисна борба. Така двете основни достойнства на романа — верността към историческите факти и занимателността — взаимно се допълват и обогатяват, и правят от „Кенилуърт“ привлекателно четиво за съвременния читател.
Безсънната нощ така бе изтощила графинята, че когато Уейланд дойде рано сутринта да я събуди, тя нямаше сили да стане от постелята. Загрижен за състоянието й, пък и за собствената си безопасност, преданият водач вече бе решил да тръгне сам за Кенилуърт с надеждата да намери там Тресилиан и да му съобщи за пристигането на Еми, когато — към девет часа сутринта — тя го повика да отиде при нея. Той я завари облечена и готова да продължи пътуването. Но лицето й беше толкова бледо, че Уейланд сериозно се уплаши за здравето й. Графинята му нареди веднага да приготви конете, а на съвета му да хапне малко преди тръгването отвърна нетърпеливо:
— Изпих чаша вода: на човек, когото водят на смърт, това е достатъчно, значи, е достатъчно и за мен. Направи, което ти наредих.
Уейланд все още се колебаеше.
— Какво чакаш? — попита тя. — Не се ли изразих ясно?
— Всичко е ясно, госпожо — отвърна Уейланд, — но позволете ми да ви попитам, какво смятате да правите по-нататък? Питам ви не от любопитство, а за да мога да действам съобразно с желанията ви. Сега едва ли не цялата страна се е отправила към Кенилуърт и е много трудно да се проникне в замъка, дори ако имахме необходимите документи и пропуски. Тъй като не сме поканени и никой не ни познава, може и да не успеем да влезем. Моля ваша светлост да ми прости, че си позволявам да изказвам скромното си мнение, но аз мисля, че ще бъде по-добре да намерим комедиантите и отново да се присъединим към тях.
Графинята поклати отрицателно глава и водачът й продължи:
— В такъв случай виждам само още една възможност.
— Кажи каква е — рече графинята, която явно бе доволна да получи съвета, който се срамуваше да поиска. — Вярвам в твоята преданост, затова кажи, какъв е съветът ти?
— Да предупредя мистър Тресилиан, че сте тук. Сигурен съм, че ще дойде веднага с някои от приближените на лорд Съсекс, за да осигури вашата безопасност.
— Такъв ли бил твоят съвет? — извика графинята. — Да потърся закрилата на Съсекс, на този недостоен съперник на благородния Лестър?! — Но после, виждайки с каква изненада я погледна Уейланд и уплашена, че прекалено ясно е показала чувствата си към Лестър, тя добави: — А колкото до Тресилиан — заповядвам ти да не споменаваш нещастното ми име пред него — това само ще удвои страданията ми, а него ще въвлече в опасности, от които трудно би могъл да се избави.
Графинята млъкна, но като видя, че Уейланд продължава да я гледа загрижено и неуверено, явно съмнявайки се в категоричността на решението й, тя се постара да си придаде спокоен вид и каза:
— Ти само ме заведи до Кенилуъртския замък, добри човече, и твоята задача ще бъде изпълнена; а пък там вече ще реша какво да правя по-нататък. Досега ми беше предан и аз те моля да вземеш това като отплата за твоите услуги.
Тя му подаде пръстен със скъпоценен камък. Уейланд го погледна и след кратко колебание й го върна обратно.
— Не бих отказал подаръка ви, госпожо — рече той, — тъй като съм само един бедняк, който често е бил принуждаван — нека бог ми прости това — да преживява благодарение и на по-унизителни средства от щедростта на жена като вас. Моят стар учител в ковашкия занаят обаче казваше на клиентите си: „Първо работата, после парите.“ Още не сме стигнали в Кенилуърт, а вие ще имате достатъчно време да се отплатите на водача си, след като се настаните там. Бих искал да сте така сигурна, че ще срещнете подобаващ прием в замъка, както можете да бъдете сигурна в желанието ми да ви заведа дотам здрава и читава. Отивам да приготвя конете, но още веднъж ви моля — и като ваш водач, и като лекар, — хапнете нещо през това време.
— Ще хапна, ще хапна — отвърна припряно графинята, — а ти върви, върви по-бързо. „Излишно е да се показвам смела — каза си тя, след като Уейланд излезе, — защото дори и този беден слуга вижда, че се преструвам, и проумява причината за безпокойството ми.“
Тя се опита да изпълни съвета на своя водач и да похапне, но се видя принудена да се откаже, защото така й прилоша, че едва не се задави още при първата хапка. Миг след това конете се показаха зад решетъчния прозорец, графинята излезе и се качи на седлото, и както често се случва, чистият въздух и промяната на обстановката възстановиха малко силите й.
За щастие на графинята по време на предишните си странствания и неуседнал живот Уейланд Смит бе кръстосал едва ли не цяла Англия и познаваше не само главните пътища, но и всички тайни пътечки на красивото Уорикширско графство. Такива многолюдни тълпи се стичаха от всички посоки към Кенилуърт, за да видят влизането на Елизабет в разкошната резиденция на нейния любимец, че централните пътища бяха задръстени от хора и по тях почти не можеше да се минава, затова пътниците се виждаха принудени да се придвижват напред само по околни криволичещи пътеки.