Патриотични игри
- Автор: Кланси Том
- Серия: ryanverse #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Градинаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Патриотични игри». Краткое содержание книги:
— Не, категорично не! — отговори хирургът при първото им настояване.
— Докторе — каза фоторепортерът, — жена ми е бременна е първото ни дете. Ако това ще помогне на този човек, аз съм „за“. Няма да го публикуваме във вестниците. Давам ви думата си, докторе.
— Мисля, че ще му помогне — каза агентът на ФБР. — Наистина.
Десет минути по-късно Донъхю и фотографът свалиха болничните си халати. Агентът от ФБР взе лентата и я прибра в джоба си. Преди да върне О’Нийл до летището, се обади в щаба във Вашингтон и двама агенти тръгнаха към дома на Райън на „Перигрин клиф“. Алармената инсталация не им създаде никакви проблеми.
Джек бодърстваше вече двадесет и четири часа. Ако можеше да мисли за това, щеше да е учуден, че все още е буден и се държи на крака, въпреки че ако се съдеше по походката му, това можеше да се оспори. Сега беше сам. Роби отиде някъде да свърши нещо, което вече не помнеше.
Дори Роби да не беше си тръгнал, той пак щеше да се чувства сам. Двадесет минути по-рано Кати беше преместена в главната университетска болница и Джек трябваше да отиде да я види. Вървеше по мрачния коридор със стени от еднотипни глазирани тухли като човек, тръгнал на собствената си екзекуция. Зави на един ъгъл и веднага разбра коя е стаята. Пред нея стояха двама полицаи. Наблюдаваха го, като се приближаваше, а той търсеше в очите им укор, че за всичко с виновен само той. Жена му и дъщеря му за малко не бяха загинали, защото беше решил, че няма от какво да се притесняват. Джек никога през живота си не беше търпял неуспех и сега горчивият му вкус го караше да мисли, че целият свят го ненавижда толкова, колкото се ненавижда самият той.
„Много си умен!“
Струваше му се, че не той се приближава към вратата — тя плуваше към него и ставаше все по-голяма. Зад тази врата се намираше жената, която обичаше. Жената, която едва не загина заради неговата самоувереност. Какво ще му каже тя? Смее ли да узнае? За миг Джек се спря пред вратата. Полицаите се опитваха да не гледат в него. Помисли си, че може би изпитваха съчувствие, което според него не заслужаваше. Когато влезе в стаята, реши, че и студената метална дръжка на вратата сякаш също го обвинява.
Кати лежеше в стая с едно легло. Ръката й беше гипсирана. На дясната страна на лицето й личеше огромна следа от натъртване и половината от челото й беше покрито с бинт. Очите й бяха отворени и почти безжизнени, загледани в изключения телевизор. Джек отиде до нея като насън. Някоя от сестрите беше сложила стол до леглото. Той седна на него и взе ръката на жена си в своята. Опитваше се да измисли какво да каже на жената, която не успя да защити. Тя обърна лице към него. Очите й бяха потъмнели и пълни със сълзи.
— Извинявай, Джек — прошепна тя.
— Какво?
— Знаех, че тя си играе със закопчалката, но не направих нищо, защото бързах — и после дойде оня камион… нямах време да…ако бях проверила дали е закопчана, сега Сали щеше да бъде добре…но бързах — завърши тя и извърна очи. — Джек, така съжалявам.
„Господи! Тя си мисли, че е виновна…какво да кажа сега?“
— Тя ще се оправи, мила — успя да каже Райън, зашеметен от чутото. Притисна ръката на Кати до лицето си и я целуна. — И ти ще се оправиш. Сега само това има значение.
— Но… — Тя гледаше в стената.
— Никакво но.
Кати обърна лице към него. Опита се да се усмихне, но сълзите се стичаха по лицето й:
— Говорих с доктор Елингстоун от „Хопкинс“ — той дойде да види Сали. Казва…казва, че тя ще се оправи. Казва, че Шапиро е спасил живота й.
— Зная.
— Аз дори не съм я виждала. Помня, че видях моста, и се събудих едва след два часа и…о, Джек! — Ръката й стисна неговата. Той се наведе, за да я целуне, но преди устните им да се докоснат, и двамата заридаха.
— Всичко е наред, Кати — каза Джек и започна да вярва, че наистина е така или че скоро ще бъде. Неговият свят все още беше жив. Все още.
„Но светът на някой друг ще загине“ — помисли си той. Това беше спокойна, далечна мисъл, възникнала в онази част на съзнанието му, която вече гледаше в бъдещето, а действителността ангажираше настоящето му. Сълзите на жена му, причинени от някой друг, събудиха такава ярост у него, която можеше да бъде укротена само с нечия смърт. Времето за печал беше на изчерпване, отмина заедно със сълзите. Въпреки че все още не беше се успокоил, Райън започна да мисли за времето, когато чувствата му — поне повечето от тях — ще бъдат в покой. Едно щеше да остане. Той щеше да го контролира, но и то щеше да контролира него. Нямаше да се чувства истински мъж, докато не се пречисти от това чувство.