Патриотични игри

— Отговорете ми на следното: ако имате възможност да интервюирате тези хора, бихте ли го сторили?

— Това ми е работата. Нужно е да знаем откъде идват.

— Там, откъдето идват, госпожо, убиват хората за развлечение. Това е част от играта им. — Роби си припомни някои от разузнавателните доклади, които беше виждал по време на пребиваването си в Източното Средиземноморие. — Това се случи преди две години. Но не сте го чули от мен, нали?

— Остава си между нас — тържествено каза тя.

— Бях на самолетоносач близо до Бейрут. Имахме разузнавателни сведения…и снимки на хора от Европа, които идваха със самолети в страната, за да убиват. В по-голямата си част хлапаци и трябва да са били от заможни семейства, ако се съди по дрехите им. Няма майтап, истина си е, виждал съм шибаните снимки. Събрали се с някакви откачени, намерили оръжие и започнали да стрелят напосоки, просто за майтап. Стреляли са от високите хотели и от служебни сгради по улиците. С бойна пушка човек може да улучи цел от хиляда метра. Помръдне ли се нещо — бум, застрелват го с автоматичен огън. След това си отишли у дома. Убивали са хора за развлечение! Може би някои от тях са станали истински терористи, не зная. Гадна история беше и не можеш лесно да забравиш такова нещо. За такива хора става дума и сега, нали разбирате? И хич не ми пука за гледната им точка, госпожо! Когато бях момче в Алабама, имахме проблеми с хора като тези, ония задници от ку-клукс-клан. И за тяхната гледна точка пет пари не давам. Единственото хубаво нещо на ку-клукс-клан беше, че са идиоти. Терористите, които се мотаят наоколо, са много по-добри. Може би това ги прави по-приемливи във вашите очи, но не и в моите.

— Онези неща в Бейрут никога не са стигали до вестниците — каза репортерката.

— Зная със сигурност, че един репортер го е видял. Може би е смятал, че никой няма да му повярва. Аз не зная дали бих повярвал, ако не бяха снимките. Но съм ги виждал. Давам ви думата си, госпожо.

— Какви снимки?

— Това не мога да ви кажа — но бяха достатъчно добри, за да се виждат лъскавите им младежки лица. — Снимките бяха направени от американски и израелски разузнавателни самолети.

— И какво направихте вие?

— Ако можете да уредите онези копелета да бъдат събрани на едно място, аз смятам, че ние и морските пехотинци ще можем да измислим нещо — отговори Роби. Думите му изразяваха желанието на всички професионални войници по света. — Даже накрая бихме могли да поканим и вас, журналистите. Кои са тези, по дяволите? — В стаята влязоха двама души.

Джек беше твърде изморен, за да може напълно да се концентрира. Вестта, че Сали е извън непосредствена опасност, сне огромна тежест от раменете му и сега той очакваше да види жена си, която скоро щеше да бъде преместена в обикновена болнична стая. Седящият на няколко метра от него Уейсън, офицерът от британските сили за сигурност, наблюдаваше репортерите е неприкрито презрение, като отказваше дори да каже името си на онези, които го питаха за това. Полицаите от щатската полиция не можеха да изгонят репортерите, въпреки че болничният персонал категорично отказа да допусне телевизионно оборудване и удържаха на думата си. Постоянно повтарящият се въпрос беше: „Кой го е направил?“ Джек каза, че не знае, макар да мислеше, че знае. Навярно това бяха хората, за които беше решил да не се притеснява.