Първият закон

Капакът на бюрото не се отвори при първия й опит. Нито при втория. Тя се изправи, няколко пъти пое дълбоко въздух и здраво стисна двете дръжки. Рязко ги разклати, старото дърво поддаде и капакът отхвърча нагоре с трясък. Остана неподвижна цяла минута, не смееше дори да диша. Не се чу никакъв звук — нито отдолу, нито отнякъде другаде. В далечината се разнесе воят на сирена, но почти веднага заглъхна. Не беше заради нея.

Чековата книжка и дебитната му карта бяха в средното горно чекмедже, където й беше казал, че ще ги открие. Малко по-назад откри една снимка в рамка, обърната с лицето надолу, която я накара да застине на място. Внимателно постави фенерчето върху бюрото, пресегна се, вдигна снимката с две ръце и я изправи пред себе си.

Разбира се, на нея бяха Ема и Джоли. Трябваше да се досети. Неспособна да откъсне очи от тях, тя изучаваше в лъча на фенерчето лицата на двете изгубени любими същества на Джон. Не беше нагласена снимка с изкуствени усмивки и режисирано оживление. Вероятно това беше причината той да запази точно нея, да я сложи в рамка. Беше снимка по време на хранене, бебето седеше във високото си столче и очакваше хапката, която сигурно щеше да е първата, съдейки по чистото му личице. Майка му поднасяше лъжичката към устата му. Макар Мишел тутакси да разпозна Джон в лицето на бебето, то приличаше на майка си дори повече. Особено на тази снимка, където изражението и на двете беше еднакво — нещо като възторжено очакване. И двете бяха толкова живи. Толкова млади.

Шум наблизо я изтръгна от унеса й. В бързината и уплахата си тя се пресегна едновременно към снимката и фенерчето. Не успя да улови снимката във внезапно настъпилия мрак, тя падна и стъклото се строши с характерен и плашещ трясък. След това отново настана пълна тишина.

Струваше й се обаче, че бе някак различна от преди. Прилепена за стола, разтреперана, но неподвижна, тя си представи как наблизо още някой се ослушва досущ като нея да долови друг шум. Закри устата си с ръка, за да спре собственото си дишане, и безуспешно се опита да събере малко слюнка, за да преглътне.

На мрежестата врата явно имаше някой, защото тя отново изскърца. След секунда чу как се превърта ключ и лампите в коридора светнаха. Мъжки глас се провикна:

— Полиция! Въоръжен съм. Излезте, за да ви виждам.

Мишел понечи да стане, след това размисли:

— В спалнята съм, отляво. Стоя с вдигнати ръце. Няма да помръдна, докато не ми кажете.

Пак като последния път бяха двама, но не същите. Азиатецът, който държеше пистолет, когато влязоха, прибра оръжието в кобура си, след това се приближи към нея с отворен портфейл, за да види значката му. Каза й да се изправи и се представи като сержант инспектор Пол Тию от отдел „Убийства“ на полицията в Сан Франциско. Без да губи време, той я претърси бързо и щателно, след това я попита какво търси тук.