Оковите на скръбта

— Напротив, няма — отвърна той, направи кратка пауза и попита: — Защо? Да не си забелязала нещо интересно вътре?

Мараси се изправи и се приближи към Стерис, която се беше настанила прилежно на каменната издатина, която опасваше стената на вестибюла на храма. Беше заела поза, подобаваща на изискана дама — събрани колене, насочени напред, изправен гръб, — и си записваше нещо внимателно в тефтера под светлината на фенера.

— Стерис? — повика я Мараси.

Тя вдигна очи и примигна.

— А. Мараси. Може би ще успееш да ми помогнеш с отговора на този въпрос. Колко точно безполезна съм?

— Моля?

— Безполезна — повтори Стерис, хванала тефтера в ръце.

Не беше джобното ѝ тефтерче, а другият, големият — онзи, който беше донесла в голямата си чанта. Използваше го, за да прави по-дълги списъци с варианти на действие.

Днес пишеше на последните му страници.

— Опитвам се да определя отговора за по-нататъшна справка — обясни тя. — Не храня никакви илюзии относно ролята си в нашата група. Аз съм грешка; част от багажа. Човекът, когото трябва да оставят при конете или да пратят да чака някъде далеч от капаните. Ако лорд Уаксилий беше успял да ми намери някое безопасно местенце по пътя насам, със сигурност щеше да ме остави там.

Мараси въздъхна и се отпусна на каменния бордюр до сестра си. Нима наистина имаха общ проблем, който да може да ги сближи?

— Зная как се чувстваш. През цялата ми първа година около него се чувствах като неканен гостенин — Уаксилий явно ме смяташе за някакво пале, което само му се пречка. А сега, когато най-после сякаш ме е приел, се отнася към мен просто като с инструмент, който може да използва, а после отново да прибере в шкафа — както прецени.

Стерис наклони глава, загледана в нея.

— Мисля, че не си ме разбрала правилно.

„Естествено, че не съм“, каза си Мараси примирено.

— В какъв смисъл?

— Нямах предвид, че имам нещо против да се отнасят към мен така — поясни Стерис. — Просто изтъквах фактите. Аз действително съм доста безполезен член на групата за тази мисия и смятам, че това е напълно нормално, като се има предвид досегашният ми жизнен опит. Ако искам да подобря уменията си, обаче, трябва да зная колко дълъг път ми предстои да измина. Ето.

Тя обърна тефтера, за да покаже на Мараси какво беше написала отзад. Защо точно там? Но както и да е — беше начертала малка схема с различни точки, отбелязани по нея. Имаше ос, наречена „Полезност“, а по другата бяха подредени имена. Покварата да го вземе — беше определила коефициентът на полезност на всекиго от тях за мисията с цифра. До името на Уаксилий пишеше „сто“, до това на МеЛаан — също. Уейн беше „седемдесет и пет“.

Мараси имаше осемдесет и три точки. Не го беше очаквала.

— Бих казала, че десет е прагът, под който безполезността на дадения човек има по-голяма тежест от дребните му приноси за проекта. Струва ми се, че аз съм около седем, тъй като има някои случаи, в които явно е по-добре и аз да бъда там — макар и да са малко. Как смяташ ти?