Замъкът на лорд Валънтайн [Lord Valentine's Castle - bg]

Сънят му също беше скучен, повърхностна дрямка прекъсвана петшест пъти от безинтересни отегчителни периоди на будуване. Сънищата му бяха разпокъсани: из тях витаеха Господарката, Фарсал, Кралят на сънищата, главатарят на метаморфите и йерархката Лоривейд, но те произнасяха само объркани и мъгляви думи. Когато накрая се събуди, в стаята се бе появила табла със закуска.

Измина един дълъг ден.

Никога не бе преживявал толкова безконечен ден. Нямаше какво да прави, нищо, абсолютно нищо, безкраен низ от сиво нищо. Би жонглирал с чиниите, но те бяха леки и крехки предмети и би било все едно да жонглира с пера. Опита се да жонглира с ботушите си, но те бяха само два, а да жонглираш с два предмета беше глупава игра. Вместо това се залови да жонглира със спомените си, преживявайки наново всичко, което му се бе случило от Пидруид насам, ала перспективата да върши това в течение на безброй часове го ужаси. Изпадна в съзерцание, докато в ушите му се появи тъпо бучене от умора. Сви се в средата на стаята, мъчейки се да предугади момента, когато ще пристигне следващото ядене, но напрежението, което това очакване предизвика у него, му достави съвсем слабо развлечение.

На втората нощ Валънтайн направи опит да се свърже с Господарката. Подготви се за сън, но когато мозъкът му започна да се освобождава от съзнателното състояние, той се помъчи да заеме средно място между будуване и сън, един вид състояние на транс. Това беше деликатна работа, защото ако се съсредоточеше твърде силно, би се върнал обратно към пълна будност, а ако се отпуснеше напълно, щеше да заспи; дълго време балансира така, в междинната точка, съжалявайки, че не се бе възползвал от възможността през някой спокоен момент от пътуването си през Зимроел да накара Делиамбър да го научи на тия неща.

Най-после устреми душата си напред.

„Майко!“

Представи си, че душата му се носи високо над Терасата на сенките и кривва навътре, покрай тераса след тераса, към центъра на Третата скала, към Вътрешния храм, към стаята, където почиваше Господарката на острова.

„Майко, аз съм Валънтайн. Твоят син Валънтайн. Имам толкова много неща да ти разказвам, майко, и толкова много да те разпитвам! Но ти трябва да ми помогнеш да стигна до теб.“

Валънтайн лежеше неподвижно. Беше напълно спокоен. В съзнанието му като че сияеше някаква чиста бяла светлина.

„Майко, аз се намирам на Третата скала, в затворническа килия на Терасата на сенките. Дойдох толкова отдалеч, майко. Но сега ме спират. Поръчай да ме доведат при теб, майко!“

„Майко…“

„Господарке…“

„Майко…“

Той спеше.

Светлината продължаваше да сияе. Долови началната звънлива музика на състоянието на сънуване, увертюрата, първите усещания за контакт. Явиха се видения. Той вече не беше затворен. Лежеше под студените бели звезди на голяма кръгла площадка от изящно полиран камък, нещо като олтар, и до него се приближи някаква жена в бяла рокля, с лъскава тъмна коса, която коленичи до него, докосна го леко и произнесе с нежен глас: „Ти си моят син Валънтайн и аз те признавам пред цял Маджипур за свой син и те каня сега да застанеш до мен.“