Замъкът на лорд Валънтайн [Lord Valentine's Castle - bg]

— Кога се е случило?

— В ранно лято — рече тя. — През време на твоята голяма обиколка из Зимроел. Нямам сведения как е било направено; ала една нощ, когато спях, усетих дърпане, късане, сякаш изтръгваха сърцето на планетата, и когато се събудих, разбрах, че се е случило нещо зло и чудовищно, и се понесох духом към теб, но не можах да те достигна. Там, където би трябвало да бъдеш ти, имаше само тишина, празнота. И все пак тя се различаваше от тишината, която ме обгърна, когато Вориакс бе убит, защото продължавах да чувствам твоето присъствие, ала недосегаемо за мен, като зад някакво дебело стъкло. Веднага запитах има ли вест от коронала. Той е в Тиломон, казаха ми моите хора. „А добре ли е?“ — попитах. Да, рекоха, добре е, днес плава с кораб към Пидруид. Но не можах да установя контакт, Валънтайн. Отправих душата си така, както не бях правила от години, към всички кътчета на света, ала теб те нямаше никъде и все пак беше някъде. Бях уплашена и объркана, Валънтайн, но нищо не можех да сторя, освен да търся и да чакам. Получих вест, че лорд Валънтайн е пристигнал в Пидруид, че гостувал в двореца на кмета, и го видях през цялото това разстояние, и лицето му беше лицето на моя син. Но съзнанието му беше друго и затворено за мен. Опитах се да му пратя мислено послание, но не успях. И най-сетне започнах да разбирам.

— Знаеше ли къде съм?

— Отначало не. Бяха преустроили съзнанието ти така дълбоко, че беше напълно променено. Нощ след нощ пренасях душата си в Зимроел да те търся — занемарих всичко друго тук, но не беше дребна работа това, тази смяна на короналите, и все ми се струваше, че нещо ми се мержелее, частица от твоето истинско аз, отломка — и след време успях да установя, че си жив, че се намираш в Северозападен Зимроел, но все още не можех да те достигна. Трябваше да чакам да осъзнаеш по-добре кой си, магиите им да загубят силата си и да възвърнеш поне отчасти истинското си съзнание.

— То все още не е напълно възстановено, майко.

— И това знам. Но вярвам, че може да се оправи.

— Кога най-после ме достигна?

Тя помълча за миг, замислена.

— Близо до града на гхайрогите, струва ми се, Дюлорн, и първо те видях чрез умовете на други, които сънуваха истината за теб. И докоснах умовете им, пречистих и проясних каквото имаше в тих и видях, че душата ти е оставила своя печат върху им и че те знаят по-добре от самия теб какво ти се е случило. Въртях се по този начин, а после можах да проникна в теб. И от този момент нататък ти узнаваше какъв си бил преди, докато аз се мъчех от хиляди мили разстояние да те излекувам и да те привлека към себе си. Но не беше лесно. Светът на сънищата, Валънтайн, е трудно и променчиво място дори за мен и да се опитваш да го направляваш е все едно да пишеш книга на пясъка край океана: приливът се връща и заличава почти всичко, и ти просто го пишеш наново, наново и наново. Но ето че най-после си тук.