![Замъкът на лорд Валънтайн [Lord Valentine's Castle - bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/2/1/1/6/4/zamkt-na-lord-valntajn-lord-valentine-s-castle-bg-download.jpg)
Замъкът на лорд Валънтайн [Lord Valentine's Castle - bg]
- Автор: Силверберг Роберт
- Серия: Маджипур (bg) #1
- Год: 1988
- Язык: болгарский
- Год: Книгоиздателство „Георги Бакалов“
- Переводчик: Борис Миндов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Замъкът на лорд Валънтайн [Lord Valentine's Castle - bg]». Краткое содержание книги:
Открил истинската си самоличност, Валънтайн продължава пътя си към замъка, преодолявайки препятствия след препятствия. Този колкото прост, толкова и условен сюжет е дал възможност на неизчерпаемото въображение на Робърт Силвърбърг да се разгърне докрай. Авторът ни среща с безброй фантастични чудеса, описва невероятни форми на живот, запознава ни с всички забележителности на създадения от него свят — Маджипур.
Това беше всичко. Когато се събуди, не можеше да си спомни нищо повече от съня.
Тази сутрин за него нямаше табла със закуска. В такъв случай наистина ли беше сутрин, или се бе събудил посред нощ? Минаха часове. Никакъв поднос не идеше. Дали не са го забравили? Дали не са намислили да го уморят от глад? Усети тръпка на ужас: не беше ли така подобре, отколкото да скучае? Реши, че предпочита скуката пред ужаса, но не чак толкова много. Извика, но знаеше, че е безполезно. Това място беше запечатано като гроб. Същински гроб. Валънтайн погледна мрачно насъбралите се стари подноси, скупчени до отсрещните стени. Спомни си за чудесата и насладите на храната, за наденичките на лииманите, за рибата, която Кхун и Слийт бяха пекли на бреговете на Стейче, за аромата на плода дуика, за силния остър вкус на огненото вино в Пидруид. Гладът му се засилваше. И беше уплашен. Сега никак не скучаеше, а беше уплашен. Сигурно са заседавали и са го осъдили на смърт за неизлечима лудост.
Минути. Часове. Вече бе изминал половин ден.
Глупаво беше да мисли, че може насън да се докосне до съзнанието на Господарката. Глупаво беше да мисли, че може да се пренесе без усилие във Вътрешния замък и да измоли помощта й. Глупаво беше да мисли, че може да си възвърне замъка Връхни или че някога го е владял изобщо. Той бе изминал половин свят единствено със силата на глупостта и сега, мислеше си горчиво, щеше да бъде наказан за дързостта и безумието си.
Най-после чу познатия слаб вой. Но не беше от отварянето на пролуката за храна, а на вратата.
В килията влязоха двама беловласи йерарси. Те го удостоиха с поглед на студено и мрачно учудване.
— Да ми донесете закуската ли дойдохте? — попита Валънтайн.
— Дойдохме — каза по-високият — да те заведем във Вътрешния храм.
11
Той настоя първо да го нахранят — разумна постъпка, защото пътуването се оказа дълго, през целия останал ден с бърза кола-флотер, теглена от добичета. Йерарсите седяха през цялото време от двете му страни в ледено мълчание. Когато зададеше някакъв въпрос — например за названието на някоя тераса, през която минаваха, — те му отвръщаха с колкото е възможно по-малко думи; иначе не разговаряха.
Третата скала имаше много тераси — след като преброи около седем, Валънтайн им загуби сметката — и те бяха много по-близо една до друга, отколкото терасите на външните скали, деляха ги само символични ивици гора. Този среден пояс на острова изглеждаше оживено и гъсто населено място.
По здрач стигнаха до Терасата на преклонението, местност с тихи градини и безредно разпръснати ниски постройки от белосан камък. Подобно на всички други тераси тя беше кръгла по форма, но много помалка от останалите; тук, в най-вътрешната част на острова, образуваше обикновено пръстенче, което вероятно можеше да се обходи по цялата си периферия за час-два, докато за пълната обиколка на някоя тераса на Първата скала бяха нужни може би месеци. На равни промеждутъци по стената й се издигаха стари изкривени дървета с гъсти овални листа. Между постройките бяха сгушени беседки с пищно разцъфтели увивни растения; навсякъде имаше малки дворчета, украсени с тънки колони от полиран чер камък и нагиздени с цъфтящи храсти. Прислужниците на Господарката се движеха тихо по двама, по трима из тези спокойни кътчета. Заведоха Валънтайн в една стая, далеч по-приветлива от предишната му, с широка вана, вградена в пода, примамващо легло, прозорци, които гледаха към градина, кошнички с плодове на масата. Йерарсите го оставиха тук. Той се изкъпа, хапна плодове, зачака какво ще стане понататък. Измина доста време, час или повече: почукване на вратата, нежен глас, който запита желае ли да обядва, в стаята бе вкарана количка, носеща по-питателна храна от онова, което бе получавал от идването си на Острова насам — печени меса, сини кратуни, напълнени изкусно с накълцана риба, стъкленица с нещо студено, което почти би могло да се нарече вино. Валънтайн яде лакомо. След това дълго стоя на прозорците и се взира в мрака. Не видя нищо; не чу никого. Опита вратата си: заключена. Значи все още беше затворник, макар и в далеч по-приятна обстановка отпреди.
Спа, без да сънува. Събуди го поток от златиста слънчева светлина, който заливаше като водопад стаята му. Изкъпа се, отвън дойде същият мълчалив прислужник със закуска — наденички и варени розови плодове; а малко след като закуси, при него влязоха двамата мрачни йерарси и му казаха: