Кралят на петрола
- Автор: Май Карл
- Год: 1991
- Язык: болгарский
- Год: Издателство «Отечество»
- Переводчик: Веселин Радков
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Кралят на петрола». Краткое содержание книги:
Щом колоната отмина, Хобъл Франк заплашително вдигна юмрук и каза:
— Как ми се иска да разкъсам тези червенокожи негодници на парчета, и то така, че да се разхвърчат из въздуха като перушина! Ама аз все ще съумея да им отворя очите, та да разберат какво представлява Хобъл Франк, когато гневно се разлюти и люто се разгневи! Ей на, отидоха си, а ний стоим тук като два счупени чадъра и сякаш сме пуснали корени в земята. Амче няма ли да тръгнем подир тях?
— Няма.
— И защо не?
— Защото така само ще заобикаляме. Заради транспортирането на пленниците те са принудени да изберат най-удобния път и затова тръгнаха по продължение на възвишението. После на някое подходящо място ще се спуснат надолу. А ние ще се промъкнем по склона право до там, откъдето те са се изкачили, за да ни нападнат.
— Ами след това?
— След това ще видим какво ще правим.
— Добре, тогава напред. Сам! Сърбят ме ръцете да сграбча тези негодници за гръцмуля.
Бавно и предпазливо двамата започнаха да се спускат в пролома. Когато се озоваха долу, промъкването им бе улеснено от горящите огньове, по които се ориентираха. Те пълзяха през гората малко над индианския бивак, докато се добраха до едно място, където две високи и тънки каменни плочи се опираха една о друга така, че образуваха нещо като полска колиба или навес, под който двама души можеха криво-ляво да се подслонят. Отпред растяха няколко ниски конифери (Конифери — шишаркови, иглолистни растения (Coniferae). Б. пр.), чиито долни клони закриваха входа. Хобъл Франк и Сам пропълзяха вътре и легнаха по такъв начин, че главите им се озоваха под короните на дръвчетата и двамата можеха да гледат между стволите им.
След като се настаниха колкото можеха по-добре, Франк сръга с лакът своя другар и му пошепна:
— Видя ли, че голямата ми ясновидска дарба не ме излъга? Ей го къде седи край огъня оня загубеняк. Значи наистина той ни е издал, тоя емеритикус в дванайсет действия!
— Да, прав беше, действително е бил той.
— Не ми изглежда да е пленен. Защо ли не са го вързали?
— И за мен е необяснимо.
— А виждаш ли кой лежи ей там?
— А-а, Краля на петрола! Другите двама сигурно са Бътлър и Полър.
Освен тях Сам и Франк успяха да преброят около сто и петдесет индианци. Следователно също толкова хора се бяха изкачили горе, за да пленят белите и после да ги доведат в лагера. По брега на реката спяха или пасяха конете. Оглавниците и юздите им бяха свалени, а седлата струпани на няколко купчини. В момента всички лагеруващи индианци бяха скочили на крака и очаквателно гледаха нагоре из пролома. Оттам проехтяха победоносни ревове и те им отговориха. Споменатата преди малко колона се приближаваше към бивака.
Отначало се появи малък отряд червенокожи, последван от Олд Шетърхенд и Винету с техните осем пазачи. На тези двама мъже изобщо не им личеше, че са пленени или че се чувстват унизени. Те пристъпваха изправени, с гордо вдигнати глави и с открити бдителни погледи оглеждаха лагера и хората, застанали или налягали край огньовете. И поведението на останалите уестмани не издаваше униние, обаче очите на немските преселници страхливо шареха наоколо, а още по-сломен вид имаха жените им, които полагаха големи усилия да накарат децата да преглътнат сълзите си. Изключение правеше само госпожа Розали Еберсбах. Тя също беше вързана, но гордо крачеше с ремъци на краката и се оглеждаше с направо предизвикателно изражение на лицето.
Навярно едва сега канторът най-сетне взе да проумява каква грешка беше извършил. След като донякъде си изясни положението, той се приближи до Олд Шетърхенд и му каза:
— Господин Франк се оплака, че е жаден, и затова се спуснах към реката. Исках тайно да го зарадвам и…
— Мълчете! — сряза го ловецът.
Няколко индианци дръпнаха емеритуса настрани, за да не разговаря със спътниците си. Нихорасите образуваха кръг около пленниците. В средата му застана вождът им заедно с най-изтъкнатите воини и обръщайки се към Винету, той каза:
— Винету, вождът на апачите, дойде, за да ни убие. Затова той ще умре на кола на мъченията.
— Пфу!
Апачът му отговори само с тази единствена дума и после седна на земята. Той бе твърде горд, за да се защитава. Вождът на нихорасите гневно смръщи вежди и предпочете да заговори Олд Шетърхенд: