Кралят на петрола
- Автор: Май Карл
- Год: 1991
- Язык: болгарский
- Год: Издателство «Отечество»
- Переводчик: Веселин Радков
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Кралят на петрола». Краткое содержание книги:
— Отдръпнете се назад! Ако един-единствен нихорас се осмели да пристъпи крачка напред, ножът ми мигновено ще се забие в сърцето на вашия вожд! А погледнете и Винету, вожда на апачите! Искате ли с куршумите на омагьосаната ми карабина да ви прониже главите?
Винету беше грабнал карабината «Хенри» и я държеше в ръце, готова за стрелба. Влиянието на такива личности е изключително голямо, още повече когато става дума за суеверни хора. И въпреки всичко този миг беше извънредно опасен. Ако само един-единствен нихорас проявеше смелост да премине в нападение, трябваше да го застрелят, а после никой нямаше да може да спре отмъщението на индианците и пленниците щяха да бъдат избити до крак. Все още лицата на всички бяха като окаменели от безкрайното смайване, все още никой не се осмеляваше да направи каквото и да било движение, обаче не беше изключено в следващата секунда тази магия да изгуби силата си. И ето че точно тогава двамата уестмани получиха помощ, каквато смелият ловец навярно не беше очаквал. Откъм гората проехтя силен глас:
— Назад, нихораси! Тук се намират и други бледолики. Ако не отстъпите незабавно, куршумите ни ще ви пометат. За предупреждение най-напред ще свалим перото на втория вожд. После идва ред на главите ви. И тъй, огън!
Вторият вожд, за когото ставаше дума, бе застанал близо до Олд Шетърхенд. Като отличителен белег на своя сан той носеше забодено в косата си едно орлово перо. Мрачните войнствени погледи, които хвърляше към двамата дръзки мъже, показваха повече от ясно, че няма намерение да се остави да го сплашат. Но в този миг в тъмнината на гората, от мястото, където се намираха споменатите две каменни плочи, изтрещя изстрел и куршумът отнесе перото от главата му. Това оказа мигновено въздействие. Заплахата, която той добре чу, можеше още в следващата секунда да бъде изпълнена. Първия път се целиха само в перото му, но вече ставаше въпрос за живота му. Той не подозираше, че в тъмнината се бяха притаили само двама души. Мислеше си, че понеже се държат тъй дръзко, те сигурно са мнозина. Ето защо индианецът изплашено извика и отскочи назад от огъня. Останалите нихораси последваха примера му и също тъй бързо се отдалечиха.
— Слава Богу! — прошепна Олд Шетърхенд на апача. — Спечелихме. Гласът, който чухме, е на Сам Хокинс. Хобъл Франк сигурно е при него. Прицели се във вожда, аз имам нужда от ножа, за да освободя и другите от ремъците!
Белият ловец отпусна на земята вожда, към когото Винету насочи дулото на карабината, и после се обърна към спътниците си, за да им пререже ремъците. Това стана извънредно бързо, тъй че индианците нямаха време да се решат да му попречат. Всичко взето от пленниците нихорасите бяха свалили долу. Следователно тук се намираха и оръжията, нахвърляни на куп край огъня. Белите трябваше само да се наведат, за да си вземат обратно ножовете и пушките. И ето че преди да изминат и две минути от началото на опасната сцена, всички се видяха свободни и въоръжени.
— А сега конете и после след мен в гората! — нареди Олд Шетърхенд.
Самият той улови юздите на коня си, както и юздите на жребеца на Винету, а апачът вдигна на ръце вожда на нихорасите, за да изчезне с него в посоката, откъдето се разнесе гласът на Сам Хокинс. Мястото около огъня остана празно. Индианците го зяпаха с втренчени погледи, сякаш все още не можеха да проумеят как се бяха оставили да ги изненадат по такъв начин.
Двамата герои на това светкавично освобождаване не бяха имали време и възможност да обърнат внимание на една случка, чиито последици по-късно щяха да им създадат много големи ядове. Пенсионираният кантор изведнъж се сети, че в горния джоб на жилетката си, който не беше претърсен, той носеше своето сгъваемо ножче. Искаше му се да поправи сторената от него грешка и докато погледите на всички останали бяха приковани само в Олд Шетърхенд и Винету, чудакът се приближи до Полър, седна при него и каза:
— Току-що ми хрумна, че имам джобно ножче. Ето го, давам ви го, защото ще помогнете на другарите ми.
— Чудесно, чудесно! — отвърна възхитеният Полър. — Легнете до мен и прережете ремъците на ръцете ми, но така, че никой да не забележи! А после, като ми дадете ножа, сам ще се погрижа за останалото.
— Но след това трябва да освободите и моите спътници!