Планът на нашествениците
- Автор: Хаббард Рон Лафайет
- Серия: Мисия Земя #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Планът на нашествениците». Краткое содержание книги:
И сигурно имаха офицер медик на борда!
Виждах своя шанс. Чудовищната грамада се извисяваше над мен. Във въздушния шлюз за персонала скучаещ страж ми препречи пътя.
— Длъжен съм да инспектирам кораба преди отлитането — казах му и бръкнах в джоба за картата си.
Стражът не я и погледна. Влязох. Както винаги, насреща се носеше вонята на кораб от апарата. Подготовката за полета не включваше почистване — безтегловността често причинява повръщане и вероятно във вътрешността още смърдеше на хранителни остатъци, избълвани по време на първия полет преди векове.
Когато корабите висят под крана, коридорите им стават отвесни. Принуден бях да се катеря и не ми беше лесно да се задържам с една ръка по перилата. Особено трудно минавах през разклоненията за страничните коридори. А тесните дупки за офицерите и екипажа се намираха чак към носа. Опасявах се, че ще се загубя в това гигантско, тлъсто туловище. Упътващите стрелки трудно се различаваха под натрупаната мръсотия, а табелките вече не служеха за нищо. Блъсках се непрекъснато и с облекчение дочух отгоре далечен звук.
Пееха. Вместо да се занимават с подготовката на кораба, неколцина от екипажа може би седяха в столовата и изплакваха душите си в песен.
Пригласяше им гъгнене от преносим въздушен орган. Сега подхващаше акордите на нова мелодия. Винаги съм смятал, че космонавтите не са като нормалните хора. А космонавтите на апарата са неизлечимо луди.
Запяха песента „Скърбите на космонавта“. Подхожда само за погребение! Защо все за такива песни се сещат, преди да излетят? Дали заради махмурлука?
Катерех се и въобще не се почувствах по-добре от тази смазващо тъжна мелодия. Полагах усилия да не падна. Хленченето отекваше из коридорите като в гробница.
Ръката ми се плъзна по метала и още малко оставаше да рухна двеста фута надолу.
Мъчех се да стигна по-бързо горе. Страховитият вой ме поглъщаше.
За втори път щях да падна. Ехото сред металните стени правеше песента още по-унила и страшна.
Предпазливо промуших глава през вратата. Песента тъкмо свърши и всичките двайсетина кретени тихичко си подсмърчаха.
— Тук някъде има ли доктор? — попитах, без да погледна никого.
Неимоверно и недодялано човекоподобно, вероятно търсено на половината планети за безбройните си престъпления, обърна плувнали в сълзи очи към мен и безмълвно ми посочи по кой коридор да тръгна. Въздушният орган поднови жалбите си.
Много време ми трябваше да разчета наклепаната табела:
Напрягайки единствената си ръка, преодолях съпротивата на магнитната ключалка и се препънах на вратата. Непоносима миризма на червиво месо и гъсти пари от „Тап“ ме посрещнаха. Някой хъркаше на жироскопното легло. Доста го тръсках, докато се събуди.
С празния си поглед този лекар беше достоен представител на своята професия, не както подобни типове обичат да я виждат в песнички и романчета, а в действителност — жалка човешка развалина.
— Ръката ми — казах. — Изведнъж се парализира.
— Ами купи си нова — отвърна той с намерение да се върне към хъркането.
Преборих се с него и го принудих да седне.
— Имам пари — съобщих му.
Веднага се стегна. Това е то професионалистът.
— Искам да ми кажеш какво не ми е наред.
Свалих си колана с кобура и някак се освободих от туниката, без той дори да се престори, че иска да ми помогне. Започна да преглежда здравата ми ръка и се наложи да го поправя.
Сред множество прозявки и още глътка-две „Тап“ той ми задаваше въпроси и опипваше ръката. Въпросите се състояха преди всичко в пълно с надежда „А тук боли ли?“.
В стаята имаше и подобие на машина, накара ме да застана пред нея. Смятах, че ще ме преглежда с нея, но зад себе си чух весело бълбукане.
— Няма рани, няма счупени кости, няма изгаряния — промърмори лекарят. Сви рамене и ми посочи да се облека. Взираше се в мен с доста учуден поглед.