Братя Карамазови

— По дяволите тогава! Нека се сърди! Донеси самовара и по-скоро се махай, бърже. Има ли нещо ново?

И започнаха разпитвания, именно онези разпитвания, от които Смердяков току-що се беше оплакал на Иван Фьодорович, тоест пак за очакваната посетителка, но тук ние ще ги изпуснем. След половин час къщата беше заключена и побърканото старче се разхождаше нагоре-надолу само из стаите в трепетно очакване, че всеки миг ще се чуят петте уговорени почуквания, надзърташе от време на време в тъмните прозорци, дето не виждаше нищо освен нощта.

Беше вече много късно, а Иван Фьодорович още не спеше и размишляваше. Тази нощ си легна късно, към два часа. Но ние няма да предаваме цялото течение на мислите му, пък и не е време да навлизаме в тази душа: ще дойде ред и за нея. И дори да бихме се опитали да предадем нещо, би било твърде трудно, защото в същност нямаше мисли, а нещо много неопределено и най-вече — твърде развълнувано. Той самият чувствуваше, че е изпуснал всичко. Мъчеха го също разни странни и просто съвсем неочаквани желания, например: след полунощ изведнъж упорито и непреодолимо му се дощя да слезе долу, да отключи вратата, да отиде в пристройката и да пребие Смердяков, но ако го питате защо, и той в никакъв случай не би могъл да изложи точно нито една причина освен може би тази, че въпросният лакей му беше станал омразен като най-големия оскърбител, какъвто може да се намери на света. От друга страна, неведнъж през тази нощ душата му се изпълваше с някаква необяснима и унизителна боязън, от която — той чувствуваше това — дори сякаш отведнъж губеше физическите си сили. Главата го болеше и му се виеше свят. Някаква омраза притискаше душата му, сякаш се канеше да отмъщава някому. Ненавиждаше дори Альоша, като си спомняше одевешния си разговор с него, на моменти много ненавиждаше себе си. За Катерина Ивановна почти беше забравил и после много се чудеше на това, толкова повече, че добре помнеше как още вчера сутринта, когато с лека ръка се похвали у Катерина Ивановна, че утре заминава за Москва, вътрешно още тогава си беше пошепнал сам на себе си: „Глупост е това, няма да заминеш и няма да ти е толкова лесно да се измъкнеш, както сега фанфаронствуваш.“ Като си спомняше после, много след това, тази нощ, Иван Фьодорович с особено отвращение си представяше как от време на време ставаше внезапно от дивана и леко, сякаш страшно се боеше да не го следят, отваряше вратата, излизаше на стълбите и се ослушваше надолу, към долните стаи, как шумоли и се разхожда насам-натам Фьодор Павлович, слушаше дълго, по пет минути, с някакво странно любопитство, притаил дъх, и с разтуптяно сърце, а защо правеше всичко това, защо слушаше, разбира се, и сам не знаеше. Тази „постъпка“ после цял живот наричаше „гнусна“ и цял живот я смяташе дълбоко в себе си, в дълбините на душата си, за най-подлата постъпка през целия си живот. А към самия Фьодор Павлович не изпитваше в онези минути дори никаква омраза, а само, кой знае защо, просто изнемогваше от любопитство да разбере: как се разхожда той там, долу, какво например прави сега там, предугаждаше и си представяше как сигурно сега се взира в тъмните прозорци и изведнъж спира насред стаята и слухти, слухти — не чука ли някой. Иван Фьодорович излиза на стълбите за това занимание на два пъти. Когато всичко утихна и вече си легна и Фьодор Павлович, към два часа, легна си и Иван Фьодорович с твърдото намерение час по-скоро да заспи, защото се чувствуваше страшно измъчен. И настина заспа изведнъж дълбоко и спа без сънища, но се събуди рано, в седем часа, когато вече се беше развиделило. Като отвори очи, за свое учудване изведнъж почувствува в себе си прилив на някаква необикновена енергия, бързо скочи и бързо се облече, после измъкна куфара си и веднага припряно почна да го нарежда. Долните му дрехи тъкмо вчера сутринта бяха дошли от перачката. Иван Фьодорович дори се усмихна при мисълта, че всичко така се е наредило, та няма никаква пречка да замине внезапно. А заминаването му наистина изглеждаше внезапно. Макар Иван Фьодорович да казваше вчера (на Катерина Ивановна, на Альоша и после на Смердяков), че утре заминава, но когато си лягаше снощи да спи, той помнеше много добре, че в този момент изобщо не мислеше за заминаване; най-малкото не си представяше, че сутринта, като се събуди, първото нещо ще бъде да се хвърли да си нарежда куфара. Най-после куфарът и чантата бяха готови: часът беше вече към девет, когато Марфа Игнатиевна влезе при него с обичайния всекидневен въпрос: „Къде ще обичате да пиете чай, тук, или ще слезте долу?“ Иван Фьодорович слезе долу, изглеждаше почти весел, макар че нещо в него, в думите и в движенията му, беше някак разсеяно и припряно. Като поздрави приветливо баща си и дори специално се осведоми за здравето му, той, без да дочака впрочем края на бащиния си отговор, изведнъж заяви, че след един час заминава за Москва завинаги и моли да изпратят някого за кабриолет. Старецът изслуша това съобщение без ни най-малко учудване, като свръхнеприлично забрави да изкаже съжаление за заминаването на сина си; вместо това изведнъж много се разтревожи, като си спомни тъкмо навреме за една важна своя собствена работа.