Властелинът на пръстените
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Властелинът на пръстените». Краткое содержание книги:
— Това ще е гибел за полуръстовете, Гандалф — каза Боромир. — Безполезно е да седим тук, докато снегът ни затрупа. Трябва да сторим нещо, за да се спасим.
— Дай им това — каза Гандалф, като порови из багажа си и измъкна кожена манерка. — Само по една глътка за всеки… за всички нас. Много е ценно. Това е чудодей, елексир от Имладрис. Елронд ми го подари на сбогуване. Предавайте си манерката!
Веднага щом преглътна малко от топлата и благоуханна течност, Фродо усети нова сила в сърцето си и тежката сънливост напусна крайниците му. Другите също се съживиха и почувстваха нова надежда и пъргавина. Но снегът не утихваше. Той навяваше около тях, по-гъст от когато и да било, а и вятърът виеше по-силно.
— Какво ще речете, ако накладем огън? — внезапно запита Боромир. — Изглежда, сега е наближил изборът между огъня и смъртта, Гандалф. Когато снегът ни затрупа, ще сме скрити от вражески очи, дума да няма, но това не ще ни помогне.
— Наклади огън, стига да можеш — отвърна Гандалф. — Ако има наблюдатели, способни да издържат тая буря, те ще ни видят и без огъня.
Но макар по съвет на Боромир да бяха донесли дърва и подпалки, нито елф, нито дори джудже бе достатъчно изкусно, за да разпали пламък, който да се удържи сред вихрушките и да подхване влажното гориво. Най-сетне с тази работа неохотно се зае самият Гандалф. Той повдигна наръч съчки, подържа го нависоко и сетне заби края на жезъла си в средата му с повелително слово: наур ан едраит аммен! Тутакси отвътре избликна огромен стълб от сини и зелени пламъци и съчките се разгоряха с пращене.
— Ако има кой да ни види, тогава поне аз съм разкрит — каза той. — Изписах Гандалф е тук със знаци, които могат да разчетат всички от Ломидол до устието на Андуин.
Но Отрядът не се интересуваше от наблюдатели и враждебни погледи. Сърцата им се възрадваха от гледката на огъня. Съчките горяха весело и макар че огънят наоколо съскаше и локвички от киша се стичаха под краката им, те радостно топлеха ръце над пламъците. Стояха приведени в кръг около танцуващите и пъхтящи огнени езичета. Червена светлина огряваше уморените им тревожни лица, нощта зад тях бе като черна стена.
Ала дървата изгаряха бързо, а снегът продължаваше да вали. Огънят догаряше и последният наръч съчки бе хвърлен в него.
— Нощта преваля — каза Арагорн. — Зората не е далече.
— Ако изобщо зора може да пробие тези облаци — каза Гимли. Боромир излезе от кръга и се взря нагоре, в мрака.
— Снегът отслабва — каза той и вятърът е по-спокоен.
Фродо морно гледаше снежните парцали, които продължаваха да се сипят от тъмнината и за миг разкриваха белотата си в светлината на гаснещия огън, но дълго не забеляза признак, че отслабват. Сетне, когато дрямката отново се канеше да пропълзи из тялото му, той изведнъж откри, че вятърът наистина е спрял и парцалите стават по-едри и по-редки. Безкрайно бавно взе да се разлива мъждива светлина. Най-после снегът спря съвсем.
Светлеещата зора разкри безмълвен свят, обвит от бял саван. Под убежището им се простираха бели гърбици, куполи и безформени дълбини, сред които напълно се губеше пътеката, утъпкана от тях, но височините се криеха в огромни облаци, все още тегнещи от заплахата на снега.
Гимли погледна нагоре и поклати глава.
— Карадрас не ни е простил — каза той. — има още сняг да хвърля по нас, ако продължим. Колкото по-скоро се спуснем надолу, толкова по-добре.
Всички се съгласиха с това, но сега оттеглянето бе станало трудно. Можеше дори да се окаже невъзможно. Само на броени крачки от пепелта на огъня снегът бе дълбок няколко фута и се издигаше над главите на хобитите; на места вятърът го бе струпал на огромни преспи край скалната стена.
— Ако Гандалф тръгне пред нас с буен пламък, може да стопи пътеката — каза Леголас. Бурята не го бе смутила много и той единствен от Отряда оставаше с добро настроение.
— Ако елфите знаеха да летят над планините, тогава биха могли да доведат слънцето да ни отърве — отвърна Гандалф. — Но аз трябва да имам с какво да работя. Не мога да подпаля снега.
— Добре — каза Боромир, — щом главите се объркват, трябва да послужат телата, както казваме в нашия край. Най-силният от нас трябва да подири път. Вижте! Макар че сега всичко е покрито със сняг, когато се изкачвахме, пътеката зави около онзи скален ръб. Точно там и снегът започна да се трупа отгоре ни. Ако успеем да стигнем тази точка, надолу може да се окаже по-лесно. Мисля, че дотам не е повече от един фурлонг.