Изповедите на един буржоа

11

Френската младеж, която в книгите си осъждаше старата, официална и историческа Франция, ме изненада с безпощадното си, неумолимо чувство за реалност. Тази младеж вече ходеше да събира „преживявания“ не в салоните, кафенетата и кръчмите на предците, а в Китай и Канада. В произведенията им не открих нито един-единствен гръмък епитет от империалистическия речник или опиянението от „gloire“. С изключителна готовност и чувствителност се отзоваваха на всичко, което се случваше по света, следяха какво става и на Запад, и на Изток с лишено от романтика любопитство; и преди всичко умееха да пишат. Това богатство на изказа ме потресе. Чувствах се сред тях като просяк и сакат. Писателската самоувереност, с която дори и по-скромните таланти парадираха, отричаше парнасисткото206 наследство; обиграността, преднамереността не се натрапваше при младата френска литература; сякаш за това поколение литературата беше престанала да бъде формален проблем… Езикът им, този архаичен, очистен, чувствителен и съпротивляващ се материал, езикът на яснотата и чувствеността, остана недостъпен за мен; и до днес не вярвам, че един изграден писател може да се пресели в чуждия език, още по-малко във френския; мъчителната, непреодолима с никакви знания неувереност, сподавеният смут, който винаги ме хвърля в отчаяние, ако трябва да избирам между две сродни по смисъл френски определения или подлози, ехти с особена акустика в ухото на имигранта… Откъде можех да зная доколко през изминалите сто или дори само десет години думата е била преживявана, изживявана, дали е изстивала или е била сгрявана; един такъв стар, много преживял и изпълнен с цялото безпокойствие на една жива нация език не отстъпва на чужденеца последната си тайна; в решителни мигове — а за писателя всеки миг на писане е „решителен“ — чувстваме тръпчивата самота на непосветеността; думата издава само своя смисъл, стойността й остава семейна тайна.