Изповедите на един буржоа

Това безименно, безвкусно, лишено от събития „преживяване“ от скиталчеството ми на Изток ми разкри лица, подходи, пътища, към които трябва да се отправя предпазливо… Дълго мислим, че познаваме природата на своите желания, склонности, страсти. В такива мигове оглушителна експлозия ни предупреждава — защото пианисимото на тишината може да е оглушително като фортисимо –, че живеем на място, съвсем различно от това, където бихме искали да живеем, и заниманието ни не е това, от което всъщност разбираме, търсим благосклонност или си навличаме гняв от съвсем други хора, и живеем равнодушно и безмълвно, далеч от онези, по които наистина копнеем, с които сме свързани, каквито и да са последствията… Който остане глух за това предупреждение, ще живее непохватно, левашки, встрани от живота. Не сънят, нито „сънят наяве“, а някакво подобно на пристъп душевно състояние ни предупреждава за реалното в живота ни, което е наше, наша задача, към което сме привързани само ние, нашата съдба; тези мигове очертават онова, което е лично в живота, което е специфичното вътрешно съдържание на личността в рамките на универсалната човешка съдба и мизерия. Никога не съм разсъждавал, нито съм се бавил в такива моменти и със спокойствието на лунатик съм следвал наставленията. Този отвъден сън, визията, проблеснала иззад сън и будуване, понякога ме предупреждаваше за хора, с които имах нещо общо — обща работа или приятелство –, жени, чиято любов някога съм дирил; и следвах ли указанията на безмълвните знаци, никога не грешах.

Подобен „опит“ едва ли може да се опише. Него донесох за спомен от това пътуване на Изток. По-късно още веднъж посетих тези краища, пътувах до Судан по течението Нил, ходих в Хартум, скучах в Йерусалим, пребродих планините на Ливан; но никъде, никога повече не срещнах онази щастлива тръпка, от която бе настръхнала кожата ми онази утрин в Дамаск по време на първото ми пътуване на Изток. Това, което видях, беше ярка екзотика, суров фолклорен материал, ефектните клишета на пътеписите… Повече не видях местност, която да ме задържи, град, който да ме прикани сред своите стени. „Научих се“ да пътувам, придобих професионална рутина, умеех да виждам и възприемам пестеливо; но щастливата омая, обладала ме по време на първото ми пътуване на Изток, никога повече не ме осени по тези краища, както и да витийстваха. Все по-малко възприемах пътуването като последователност по разписание; и днес за мен е по-важно да си тръгна от някой познат, отколкото да пристигна по чужди места. Онази сложна изневяра, която като болест детерминира „личността ми“, както и грешките и способностите, от които страдам и от чиято съвкупност все пак се оформя моето „аз“, пронизват моите пътувания и определят разписанието ми. Неверникът е неверен не само по отношение на хората, които обича, а и към градовете, реките и планините. Този нагон е по-силен от всяко морално достойнство. „Мамех“ градовете, както жени, по които съм изпитвал носталгия; заминавах за Венеция за няколко месеца, но на следващия ден бягах оттам и седмици наред оставах наслуки в някой неугледен десеторазряден град… Човек е един и същ във всичките си връзки; който е неверен към „малкия свят“, той се придържа към тази си невярност и спрямо големия свят. Облегнат на корабните перила или облакътен о прозореца на влака, с хаотична „носталгия“ в душевния си багаж, славейки възхитен красотите на света, аз бях предупреждаван с тъжна, вътрешна убеденост, че възторгът ми, моята носталгия и страсти са престорени и изиграни, в действителност нямам нищо общо с тези места, не жадувам за никъде. Родината е една, езиковото пространство, където говорят унгарски. Обвързаният с буквите човек няма друга родина, освен майчиния език. След известно време пътувах вече с престорено въодушевление, очарован по дълг.