Изповедите на един буржоа

12

Живеехме сред тях съвсем безшумно, както през първата седмица, готови да отпътуваме, сякаш бяхме пристигнали само на кратка визита; може би не си струва да разопаковаме багажа… Вече познавахме и истински, живи французи от плът и кръв, вече бях влизал във френско жилище; вярно, най-често в спалнята; в трапезарията рядко, почти никога. Познавахме френски семейства, канеха ни на чай и на вечеринки, където членовете на фамилията, кузините и лелите седяха в салона с вдървена тържественост, с шапки на глава и чаши чай в ръце, като на дипломатически прием, и „общуваха“, използваха усмивки и готови, допотопни и неподправени светски фрази, сякаш бяха напълно непознати в купето на влак. Вече можех иззад формите на общуване да почувствам онова, което бе застинало и неразрешимо в живота им, чувствах ги и когато, пряко всяка цивилизованост, оставаха близко до живота: в любовта и мисленето. Минаха години и все още не бяхме разопаковали напълно багажа си; но понякога вече се засмивах на подходящото място… Вече се догаждах и за тайната им: това бе чувството им за мяра, за пропорция. С чудна увереност и твърдост знаеха какво им трябва, кога, къде и в каква пропорция им е нужно и е добро за тях нещо или някой. Опознах ги в трогателната им скромност, в съзнателната им, смирена безвкусица, удивлявах се как се откриват и изпълват с топлина и при най-лекия, незначителен допир на живота, как умеят да се радват на природата и на цивилизацията, как не крият чувствата си, удивляват се и се трогват, как не се свенят от нищо, което е човешко и не се свенят от нищо, което е изкуствено и принудително в съвместния живот, как са си французи и в същото време не се страхуват и умеят предварително да се подготвят за несмело зараждащия се европейски тип човек.