Изповедите на един буржоа

В тази враждебна атмосфера установилите се в Париж чужденци се преобразяваха в същински французи по пътя на мимикрията. Мислеха, че Paris vaut une messe196; и по стил на живот, по поведение се покръстваха във французи. Един унгарски рисувач доведе тази вътрешна метаморфоза до такова съвършенство, че французите видяха в него твореца, който — за първи път от Тулуз-Лотрек — най-сетне бе обяснил и възпроизвел „истинския Париж“… Сред французите говорехме на жаргон, обличахме се по френски; тоест нещо средно между сводници и търговци на вино. Естествено, бързахме да наемем жилище и да се спотаим зад паравана на френския живот. Открихме си скривалище близо до Булонския лес, на няколко крачки от Триумфалната арка, на петия етаж на разнебитена къща. Нахлухме в къщата, в двете стаи и алковите, които френският хазяин ни предаде любезно и с нескрито презрение срещу висок наем, както хуни на непозната територия, на която искат да разпънат шатри, но знаят, че зад всеки храст ги дебне враг. Имахме жилище в Париж, това бе голямо нещо! — плесенясващите из хотелски стаи наши сънародници имаше за какво да ни завиждат. Изглеждаше като миниатюрно преселение в родината, удивляваха се, изкачваха се на петия етаж, поклащаха глави. Самият аз, когато за първи път заспах в „собствения си парижки дом“, също усетих в щастлив унес, че европейската ми кариера започва да се оформя…

Бяхме наели две стаи на петия етаж, спалня и трапезария; и към тях — истинска баня, в която пристъпът на вятъра непрестанно гасеше пламъка на газената печка; все едно, все пак беше баня, и упорито прахосвахме газ и вода. Лола бе установила, че французите живеят дълго, защото „ядат много салата и не се къпят“; но аз държах на унгарския си начин на живот. В парижкото жилище ме обзе гастрономически сантиментализъм; по цели месеци исках да ми готвят яхния и гощавах другарите си с юфка с извара. Защото имахме и кухня, истинска кухня, и то само наша! — а младите бракове се сплотяват на кухненския пламък, поне колкото и в леглото… В тази странна кухня, където не се побираха двама души наведнъж, безутешно подреждаше и готвеше изпратената ни от къщи готвачка, словачката Жофи. Защото не смеехме да наемем френска прислужница: страхувахме се от тях, страхувахме се от парижкото слугинско арго, страхувахме се и от гозбите им; и дълго, навярно докрай се страхувахме от французите… Жофи пристигна от къщи, от родния ни град, от родния дом на Лола; живееше в Париж подплашена и надменна, говореше на развален унгарски, някак презираше френския като някакъв абсолютно неприличен, недостоен за хората говор. Беше странно същество, младо, грозно и печално. В същото време се мислеше за неотразима красавица и по цял ден се труфеше с „парижки кордели“. Седеше пред голямото огледало в банята като прокълната херцогиня, скучаеше и се наслаждаваше на своя сплин. За нея трябва да бе някаква съвсем изтънчена авантюра, че е прислужница в Париж, чисти, готви и мие тук, в две стаи и кухня, в „жилище“, което със стаята, с ваната, с всичко би се събрало у нас в преддверието… Изпитваше голямо задоволство, че Господ й е помогнал да живее в Париж; само дето и дума не можеше да става да я заведем в града, страхуваше се, не напускаше улицата, пазаруваше с жестове при близкия бакалин — „като глухоняма“ — казваше свенливо, без сказуемо, защото отбягваше употребата на сказуеми; ползваше глаголи само в краен случай, както Петкан, слугата на Робинзон, но дори и тогава заинатено се придържаше към инфинитивната форма… Безмълвно, като омагьосана, нямо и благоговейно слугуваше в Париж, в кухнята, където едва можеше да се завърти, готвеше унгарски ястия и през скучните следобеди пращаше на своите познати у дома илюстровани картички — един вид хвалебствия в картинки. Париж не я интересуваше. Пристигна през февруари, чакахме я на гарата, настанихме я в такси и умилени пресякохме с нея Париж; през цялото време седя с наведени очи в колата, не хвърли поглед на палатите по булевардите, само стигайки до халите, очите й проблеснаха, и — надмогвайки срама си — с тиха въздишка каза: „Тук вече има салата.“ Сетне месеци не проговори. Живееше в парижкото жилище изплашено и безмълвно, печката, кухнята, сушилнята за салата, скарата, всички принадлежности трябва да са били за нея тъй екзотични, както вещите за всекидневна употреба в някое село по бреговете на Конго биха били за нас — месеци по-късно, в един неделен следобед, когато след продължителни подканяния най-сетне излезе на разходка с Лола, спря на моста на Сена и тъжно промълви: „Кораб…“ Тук, в Париж, за първи път бе видяла кораб.