Изповедите на един буржоа
- Автор: Мараи Шандор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мартин Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Изповедите на един буржоа». Краткое содержание книги:
Търпени и самотни изживявахме годините на младостта си в големия град; не се надявахме на нещо особено, но научихме от околните да ценим дара на живота. Парижките години се мержелеят на хоризонта на младостта ми, огрени от равномерна слънчева светлина; бяхме изживели катастрофа и опустошение, навярно ни очакваха катастрофа и опустошение, но френските години се издигат като остров сред неясните и мъгливи пейзажи на младостта. Там се научих на претенции и на скромност; на способността да възприемам реалността и на простичкото, без унижение, по-скоро съглашателско отношение към живота. В Париж останах чужденец; и навярно обикнах именно тази чуждост. Живеех сред тях, не с тях; преживях години в неясно безличие. Обичах улиците, времето, френския език, техните поети и философи, вина и ястия, прекрасните тъмни пламтящи очи на жените, обичах пейзажа, а към края на шестата година с изненада забелязах, че съм обикнал и дървените стърготини, с които посипваха пода на гостилниците. Останах чужденец сред тях, по думите им — „долнопробен чужденец“; онова, което ги прави французи, естествено, не научих никога, но онова, поради което съм чужденец и съм си „аз“, опознах много по-дълбоко сред тях. Ала щом се позвънеше на вратата на жилището на петия етаж, се стрясках; струваше ми се, и след шест години, че звъни „враг“; но идваше единствено раздавачът на телеграми или момчето за поръчки от фурната.
IV
1
От Париж тръгваха пътища към целия свят: просто трябваше да потегля… Една пролет отпътувах за Дамаск. Три месеца бродих с разнебитени корабчета из средиземноморските пристанища, след което стигнах до едно рибарско селце в Бретан и останах там, докато не ме връхлетя есента с проливните си дъждове. През есента след пролетното пътешествие и дългото бретонско лято най-сетне започнах да работя. Върнах се в парижкото си жилище и като дете, което се е научило да говори, се изразявах освободено и без страх. Подобни „освобождавания“ трудно могат да се анализират. Не мога да назова „преживяването“, не познавам душевния процес, който задвижва в душата онзи естествен прилив, онази преодоляла съмнения и задръжки, едва ли не непристойна способност, каквато е писането, изразността. Знаех, че това, което пиша, е несъвършено, мъгляво, с неясна форма — но вече не можех да се браня срещу този порив с помисъл и воля. Пишех книга и книгата беше лоша. По време на работа срещнах такава материална, формална и езикова съпротива, каквато не познавах дотогава. Тази съпротива ме предупреждаваше, че досега съм бродил по-скоро в мъгла и вятър, нощем, влизал съм в схватка с мъгляви видения — това, което започваше да се мержелее пред мен сега, бе вече денят, строполих се на земята от неясно очертаните дименсии на младостта; сблъсках се с реалността на материята, препъвах се в осезаемата й материална съпротива.
И все пак си спомням една утрин в Дамаск, когато без „преход“, съвсем очевидно и просто, с неизбежна и неумолима яснота ми просветна „какво трябва да правя“, сякаш някой гласно ми беше вменил истината… Много са годините, които ме делят от тази утрин; но и днес виждам оградения с бели кирпичени стени, засаден с евкалиптови и маслинови дръвчета двор, виждам раираната покривка върху масата, гърнето с мед, един брой на „Газет дьо Бейрут“, оставен до чаената чаша. Трябва да е било седем сутринта; слънцето обилно струеше, в двора на грохналата източна странноприемница цареше тишина, такава тишина, каквато не бях чувал никога преди това; опустошителната тишина, онази внезапна, безпричинна тръпка щастие, сякаш изведнъж си разбрал какъв замисъл има за теб или срещу теб животът. Дори миговете на любовно опиянение не ни даряват толкова пълноценна тръпка щастие. И това не е нищо друго, а просветление, лъч, при чиято светлина изведнъж прозираш същината на живота — виждаш мига, всъщност живота между две опустошения. Нещо такова ми се случи в Дамаск. Математикът Поанкаре разказва как години наред търсел решението на проблем от геометрията, но не съумявал дори да се доближи до него с разни сложни главоблъсканици, докато „една сутрин не се качил на автобуса, тъй като искал да отиде в Каен“ — и тогава, в мига, когато стъпвал на стъпалото на автобуса, изведнъж го „проумял“. Какво? Въобще „не мислел за това“ в онзи миг и от радост прокудил решението, по време на екскурзията не се занимавал повече с него, като човек, открил в джоба на жилетката си джобния часовник, който смятал за изгубен; след месеци се заел здравата и с блестяща лекота разработил сложната формула… Който не е преживявал такива мигове в своята работа, в отношението си към живота, към света, той е пропуснал една от големите, трудно обясними авантюри в живота. Тази „авантюра“ е работата: човек я „среща“ един ден… Нямам друг спомен за тази утрин в Дамаск, единствено реквизита, който отбелязах; да, помня топографията на „преживяването“, с особена яснота и контрастност виждам двора, медножълтия слънчев пек, катранената чернота на сенките; но това са всичките ми „доказателства“ за реалността на преживяването. Сред тези кулиси виждам себе си неясно; не помня мислите си. Забравил съм и колко е траел този проблясък: живеех в неясна времева дименсия, в която минути или часове губят стойността си. В такива мигове пейзажът на душата е озарен от силни лъчи; виждат се нови пространства, затънали досега в мрак, които са населени със съкровени образи.