Пустош

— Извинявай, приятел — промърмори Еди и стреля в гърдите му.

Карабел (Роналд) политна назад и се хвана за сърцето. Втренчи в младежа широко отворените си очи, сякаш сърцераздирателно възкликна: „Не съм очаквал, че ще умра!“ Сетне ръката му се отпусна. От ъгълчето на устата му потече струйка кръв, която се стори необикновено ярка на Еди. Шепата оцелели нападатели безмълвно го наблюдаваха как падна на колене, един хукна да бяга.

— Не мърдай, кретен такъв, иначе ще видиш полянката, където свършва твоят жизнен път. — Повиши глас и продължи: — Хвърлете оръжията, момчета и момичета! Хайде, действайте.

— Ти… — прошепна умиращият. — Ти стрелец ли си?

— Да — отвърна младежът и мрачно огледа неподвижните нападатели.

— Про… прости ми — прегракнало изрече червенокосият, сетне падна по очи.

— Стрелци ли? — обади се един от малцината оцелели и по тона му личеше, че най-сетне е разбрал ужасяващата истина.

— Може да си глупак, но не си глух — сопна се Сузана, — и това все пак е нещо. — Тя вдигна револвера, който Еди знаеше, че е празен. Той се запита колко ли куршума са останали в рюгера. Нямаше представа колко се побират в пълнителя и мислено се прокле заради глупостта си… но никога не беше предполагал, че ще попадне в подобно положение. — Нали чухте заповедта, приятели? Хвърлете оръжията си. Вечеринката приключи.

Един след друг те неохотно се подчиниха. Жената, чието лице беше покрито с кръвта на предводителя с шотландската поличка, извика:

— Не биваше да убивате Уинстън, госпожо — днес му беше рожденият ден, честна дума.

— Трябвало е да си остане вкъщи и да изяде още едно парче от празничната торта — намеси се Еди. Като се имаше предвид случилото се досега, нито репликата на непознатата, нито собственият му отговор му се сториха странни.

Сред оцелелите Млади имаше още една жена — кльощава блондинка, чиято коса падаше на цели кичури, сякаш непознатата беше болна от краста. Еди забеляза как тя крадешком се промъкваше покрай мъртвото джудже към завесата от растителност и изстреля куршум пред краката й. Нямаше представа за какво му е притрябвала, но не искаше останалите да си помислят, че ще избягат безнаказано. Страхуваше се от онова, което щяха да сторят ръцете му, ако на болнавите, изплашени хора им хрумнеше да побягнат. Съзнанието му отхвърляше принципите на стрелците, но очевидно тази професия допадаше на ръцете му.

— Не мърдай, красавице! Подчинявай се на заповедите на офицера от приятелските въоръжени сили. — Погледна Сузана и изтръпна, като забеляза колко е пребледняла. — Сузи, добре ли си? — прошепна й.

— Да.

— Нали няма да припаднеш? Защото…

— Няма. — Младата жена извърна към него очите си, които бяха толкова потъмнели, че напомняха отвора на пещера. — Само че… досега не бях убивала човек… нали разбираш?