Пустош

Очевидно усилието беше изморило Гашър, тъй като едва си поемаше въздух. Стоеше приведен, притискаше длани към бедрата си, а от гърдите му се разнасяше хрипливо свистене. Жълтата кърпа на главата му се беше свлякла на една страна. Здравото му око блестеше като фалшив брилянт. Изпод бялата копринена превръзка на другото му око се стичаше жълтеникава гной.

— Огледай се, сладурче, и ще разбереш защо спряхме тук. Хайде, полюбувай се.

Джейк вдигна глава, но тъй като беше изпаднал в шок от случилото се през последните няколко часа, изобщо не се изненада, като видя, че двамата стоят под мраморен фонтан с размерите на автомобилна каравана, който висеше на двадесетина метра над тях. Поддържаха го два метални кабела, които почти не се виждаха, тъй като бяха закрити от натрупани на огромни камари църковни скамейки. Въпреки че съзнанието му беше замъглено, момчето забеляза, че кабелите бяха много повече разядени от ръждата, отколкото онези, които поддържаха моста.

— Видя ли го? — усмихнато попита Гашър. Вдигна ръка към превръзката, избърса стичащата се гной и небрежно изтри пръсти в панталоните си. — Красив е, нали? Казах ти, че Тик Так е без грешка. (Защо не се чуват проклетите барабани? Трябваше вече да бият… Ако Копърфийлд е забравил да включи високоговорителите, ще му забия пръчката толкова дълбоко в задника, че ще му излезе през гърлото.) А сега погледни напред, пиленце мое.

Джейк се подчини, а похитителят го удари толкова силно, че момчето политна и едва не падна.

— Не зяпай стената, идиотче такова! Гледай надолу! Виждаш ли двата тъмни камъка?

След една-две секунди момчето ги забеляза и апатично кимна.

— Щом стъпиш върху тях, цялото съоръжение ще рухне върху главата ти. Ако на някой му скимне да те търси, ще трябва да те събира с попивателна. Загря ли?

Момчето отново кимна.

— Добре. — Гашър дълбоко си пое въздух и го тупна по рамото. — Хайде, тръгвай, какво чакаш?

Джейк прескочи първия камък и забеляза, че всъщност това беше метална пластина с формата на камък от уличната настилка. Втората се намираше на няколко сантиметра разстояние и беше поставена така, че кракът на неканения гост непременно да попадне върху нея, ако той пропусне първия капан.

„Какво чакаш, стъпи върху нея — помисли си момчето. — Защо не? Стрелецът никога няма да те открие в този лабиринт… хайде, нека барикадата рухне върху теб. Във всеки случай смъртта ти ще бъде по-лека, отколкото ако попаднеш в ръцете на приятелите на Гашър. И по-бърза.“