Синовете на Великата мечка
- Автор: Велскопф-Хенрих Лизелоте
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Узунова-Калудиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Синовете на Великата мечка». Краткое содержание книги:
— Как е положението? Няма ли тук някоя друга стая, където би могъл да преспи Хари?
— Как да няма! Елате с мен! — Кръчмарят отведе двамата индианци в една стая, която имаше вътреишна и външна врата. На пода се валяха няколко сламеника. — Тази стая е за случай на нужда — обясни Джони. — Можете да се настаните тук за през нощта.
Тобиас провери дали външната врата се отваря, но тя се оказа заключена. Джони измъкна един ключ от бездънния си джоб.
— Ето… давам ви го. Ако например ви прилошее… — Кръчмарят се отдалечи.
Тобиас пристъпи съвсем близо до младия дакота.
— Какво е важно за теб сега? — Той шепнеше на езика на дакота. — Ти си моят вожд.
— Дай ми револвера си, пари и писмото на капитан Роуч за форт Робинсън. Аз ще отнеса тази поща там като скаут. Писмото ще бъде получено.
— Ами аз?
— Ти наблюдавай Томахавката, Шонка и останалите. До утре на обед никой няма да се събуди. Ако те попитат тогава, им разкажи, че и ти си бил пиян и не знаеш нищо, и че трябва да тръгнеш с писмото към форта.
— Щом разберат или открият, че ти си излязъл от къщата, те ще уведомят Червената лисица и ще вдигнат на край всички. Червената лисица е твой смъртен враг. Той уби баща ти и ще убие и тебе, където и да те намери!
— Но тези мъже тук няма да алармират никого и никога няма да признаят пред Червената лисица, че са били пияни и са ме оставили по този начин да избягам. Кървавата томахавка ще се оттегли разочарован и засрамен при своите собствени хора, за да им съобщи, че и той не е постигнал нищо и че те ще трябва да гладуват и занапред. Червената лисица ще бъде доволен, щом няма да вижда повече просителите. Единствено опасен за мен остава Шонка.
— Той почти е отровен от алкохола и няма да дойде на себе си най-малко още три дни.
— Толкова по-добре.
— Хау. Да опитаме този удар! Ще се видим ли пак?
— Аз ще се върна.
Делаварът отиде отново в кръчмарското помещение, където Джони го прие най-сърдечно.
Младият вожд остана в тъмната стаичка. Приближи се до външната врата, открехна я леко и погледна в нощта. Навън беше много студено и земята се беше сковала без сняг. Духаше северният вятър. Сред конете цареше леко безпокойство. Постовите стояха облегнати уморено на оградата. Не се виждаше никакъв друг човек.
Младият дакота усети, че потрепера целият от студ. След полунощ температурата му беше спаднала, но краката му тежаха като олово. Докато стоеше край вратата, светлината мракът се сляха пред очите му заедно с всички очертания в ня каква неясна светлина и той разбра, че няма да може да се задържи дълго на крака. Усети болка в гърдите. Опипом подпирайки се, за да не падне, той се приближи към един от сламениците и се сгромоляса върху него. Унесе се и състояние то му приличаше повече на изпадане в безсъзнание, отколко то на сън.
Призори обаче той отново се овладя и полази на колене до вратата. Открехна я леко и погледна към бледнеещите звезди Изправи се, стъпи здраво на крака и напусна къщата. Малко несигурен, но без да залита, той се отправи към заграденото за конете пасище. Охитика го посрещна с умилкване и Токай-ихто си спомни, че накрая въобще не бе видял кучето в кръчмата. То бе изтичало навън при кулестия жребец.
Постовите не видяха нищо подозрително в това, че младият дакота изведе коня си. Тъй като той леко се олюляваше те сигурно предположиха, че още не е изтрезнял. Но след като беше пристигнал свободно, той можеше и свободно да си върви. Токай-ихто се метна на коня си и го подкара ходом към агенцията на съседния форт. Охитика го следваше.
По пътя се натъкна на една кавалерийска част.
Почти без любопитство, доста презрително погледнаха драгуните към индианския ездач, яхнал чорлав мустанг.
Токай-ихто рапортува пред командуващия — малко по любезно и с по-подчертано военна стойка, отколкото някога когато служеше като съгледвач при белите мъже. Началникът на колоната изгледа критично замърсената дреха на индианеца, но явно остана доволен от държането и добрия му английски език. Поиска той да му покаже многократно подпечатаното служебно писмо и най-сетне каза: