Легенди за Войната на разлома

— Хмм. Мисля, че ми трябва баня — каза Пайроджил. — Или още по-добре, ново лице.

— Една баня не изглежда зле. — Дърайн кимна.

— Ти вземи първата, аз после.

— Мога да изчакам — отвърна Дърайн. — Предпочитам да не бързам. Къпалнята пред казармата изглежда добра. Ти може да си поизтъркаш прахта от пътя и да излезеш, но колкото до мен, малко повечко киснене в гореща вода ми изглежда доста добре. Само гледай да си изтриеш ботушите на връщане, нали?

Пайроджил погледна ботушите си. Вече бяха изчистени от калта: икономът добре ги беше подковал тримата.

Западното крило на втория етаж на цитаделата беше заделено за гости. От дузината врати по коридора всички, освен две бяха отворени, явно в очакване на следващите си обитатели. Фамилните жилища се намираха в източното крило и на долния етаж. Ако се съдеше по ръмженето и мръсните погледи, които тримата получиха от войниците на стража долу, капитанът на гвардията на барона изобщо не беше доволен, че грижата за господаря му е в ръцете на външни, и беше поставил войници на пост на долния етаж, за да им го набие в главите.

Пайроджил все още се взираше след отдавна отишлата си слугиня.

— Тъжно е, когато хората не вярват на тройка главорези като нас.

Дърайн се изсмя. Кетол сви рамене.

Докато Кетол беше стоял отвън да пази входа на покоите на барона, Дърайн и Пайроджил бяха обиколили стаите и после казаха, че нямало нищо необичайно: никакъв цурански убиец, дебнещ в килерите; никаква банда зли Тъмни братя, скрили се в оръжейната — което не беше особено изненадващо.

Човек прекарва повечето си време точно в такава дейност — взима предохранителни мерки, които после ще се окажат ненужни, но е сигурно като мухите лете, че веднъж да не надникнеш под някое легло, ще се окаже, че убийците са чакали точно там.

В края на краищата, това че изглеждаш тъпо, е най-малката войнишка грижа.

Зад тежката дъбова врата барон Морей сигурно вече спеше в голямото си легло, топлен от огъня в малката камина и сгорещените метални тави, пъхнати под дюшека му. Ако леглото му се топлеше от нещо друго — да речем, ако лейди Мондегрийн се бе промъкнала през някой от тайните проходи, с каквито изобилстваше всеки замък — за това Кетол нищо не можеше да направи, а може би и не трябваше да прави нищо, тъй че реши да не се тревожи.

Кетол си отряза мръвка овнешко и го задъвка. Старо, кораво и препечено, но беше топла храна и навярно по-добра от онова, което ядяха във войнишките бараки. От друга страна, в казармата сигурно щяха да хвърлят зарове и щеше да е срам да го пропусне след толкова тежък ден на път. Друсането на конския гръб може да ти умори ума почти колкото силно пиене.

— Хмм… двамата имате ли нещо против аз да взема първата смяна тази нощ? — попита той.

Двамата свиха рамене.

— Що не — каза Дърайн, почеса се по гърба и стана.

— Мен ме устройва — отвърна Пайроджил и също се надигна. Двамата си отрязаха големи мръвки, сложиха ги върху топлите питки и тръгнаха по коридора към стаята, в която ги бяха настанили. След малко Пайроджил се появи с мешката на рамо и слезе по витото стълбище, явно тръгнал за банята; нагъваше последната хапка овнешко и хляб.